8.04.2013 г.

5) Из "Легионерството", Д. Марков - "СМНЛ / СБНЛ / в действие"






(Марков, Д. - "Легионерството. Възникване, историческа роля и съдба (политико-исторически обзор)". С., 1999 г., с. 45-85)


От изложеното по-горе е ясно, че идейно-програмните основи на легионерската организация се свеждаха до три начала:
           
1. Национализъм – любов към народа и Отечеството. Родолюбие в действие, до саможертва. От тук – непоколебим ревизионизъм, срещу диктата от Ньой.
           
2. Радикален социален реформизъм. В това отношение легионерите стоят на твърде леви позиции и може да се каже, че отнемат грижата за социално слабите от монопола на комунистическата партия. Онова, което ги отличава от социализма и комунизма е подчинение на социалните проблеми на националната идея, т.е на общонародните интереси. От тук – класово сътрудничество в общонационален интерес, а не класова борба.
           
3. Антикомунизъм – неизбежно следва от първите две начала, тъй като срещу легионерския национализъм стои комунистическият интернационализъм, а срещу социалния реформизъм – революционната класова омраза и борба с неизбежните ексцесии, морално и физическо унищожаване на хора, концлагери и монтирани политически процеси.
           
При ярко изразените позиции на легионерството – за българската държавност и нейния върховен представител – държавния глава, царя на българите, почти непонятно е отрицателното отношение, което върховните институции на държавната власт имат към легионерството почти през цялото времетраене на организационното му съществуване. Още преди преврата на 19-ти май 1934 г. по време на блоковото управление, политическата полиция зорко следи изграждането и организационното разрастване и укрепване на СМНЛ. Тази дейност на Министерството на вътрешните работи /блоковото/, оглавявано от демократа д-р Александър Гиргинов, е отразена  в стотици полицейски документи. Връх на враждебното отношение на министър Гиргинов към легионерите е заповедта му за забрана на IV конгрес на СМНЛ, насрочен за 10 април 1934 г. в Пловдив и за арестуване на делегатите на конгреса. Въпреки полицейските  мерки, IV конгрес на СМНЛ се проведе в условия на нелегалност, а само месец след това правителството на Народния блок бе свалено, разбира се не от легионерите, а чрез военния преврат на 19 май 1934 г.

Деветнадесетомайци закриха Народното събрание, забраниха партиите и установиха режим на управление, който може да бъде определен като умерена военна диктатура. “Умерена”, поради липсата на репресивни мерки спрямо противниците на режима. Поне в първите месеци.
           
Забраната на партиите много бърже сложи край на организационното им и политическо съществуване. От възникналия вакуум се възползва само комунистическата партия, вече подготвена и калена в нелегално съществуване. Комунистите предприеха идейно и организационно настъпление на широк фронт. Чрез младежките ремсови организации те проникваха и се затвърдяваха трайно навред, където им се представяше възможност: в журналистическите среди, в съюза на инвалидите, в писателския съюз, в многобройните дружества – въздържателно, стенографско, туристическо, “Юнак”, есперантско, Червен кръст, дори и в някои организации на Българския младежки съюз “Отец Паисий” /БМСОП/, напр. в Плевенската мъжка гимназия след 1936-37 г., с помощта на гимназиалната дирекция; също така и в университета, гимназиите, дори и в прогимназиалните училища. След забраната на политическите партии нямаше легална обществена сила, която успешно да се противопостави  на това местно разрастващо се проникване.
           
Такава сила съществуваше в полулегалност и застана решително срещу настъплението на комунизма. Това бе СМНЛ, легионерите. В действителност непосредствено след преврата на 19 май СМНЛ не бе обявен за разтурен и забранен както партиите, просто защото не бе партия. Освен това деветнайстомайци, чиято власт се крепеше САМО на офицерите от Военния съюз и малобройния, макар и престижен политически кръг “Звено”, търсеха по-широка обществена подкрепа и очакваха, че могат да я получат в лицето на легионерите и родозащитниците. Сондажи в това отношение бяха предприето, но “Родна защита”, разяждана от идейни и персонални противоречия, бързо гаснеше като обществена сила, а Главното водачество на СМНЛ, както винаги въздържано от политически ангажименти, изчакваше делата на правителството.
           
В усилията си да привлекат българската младеж в подкрепа на режима, деветнайстомайци се опитаха да изградят Общ младежки народен съюз, който да обедини всички видове и родове младежки общности. С тази задача се зае новосъздадената “Дирекция на обществената обнова”. Поканени бяха 26 младежки дружества, съюзи и обществени организации, между които Български Национален Студентски Съюз, Български Младежки Земеделски Съюз “Александър Стамболийски”, Тракийска младеж, Дружество “Юнак”, Скаутите, Морски Сговор, Бежанска Младеж от Западните покрайнини и др. Поканен беше и СМНЛ, който изпрати делегати за учредителното събрание – Бянов, Христо Недев и др. ( в “Зора”, бр. 4497, 30 юни 1934 г. и бр. 4527, 4 август 1934 г.) От замисъла на управляващите не излезе нищо трайно и полезно. Той просто се провали.
           
Превратът на 19 май 1934 г., който ликвидира парламентарно - демократическия ред, имаше безспорно някои положителни последици: стабилизира се положението на чиновничеството; ограничена бе корупцията; създадени бяха по-добри условия за стопанска и търговска дейност, а от там – за икономическо възмогване на страната. Но всичко това бледнее пред най-важния отрицателен резултат: българското общество престана да води нормален политически живот, а погазването на принципа на народовластие, го лиши задълго от възможността да съзрее политически и постигне оная култура в обществените дела, която е най-важната предпоставка за преуспяваща икономика и престижно присъствие в международните отношения.
           
Изчаквателната позиция на СМНЛ спрямо деветнайстомайци не трая дълго. Някои дръзки действия и загатнати намерения на режима – ударът срещу ВМРО, все по-ясното пренебрежение на монарха, лансирането на идеята за интегриране с Югославия – преведоха много скоро СМНЛ в решителна противоправителствена позиция. Най-ярко изражение тя доби в предупредителното писмо на Главното водачество до военачалниците на българската армия за опасния път, по който правителството на Кимон Георгиев води България  /19.IX. 1934 г./. Ответният удар не закъсня: Подписалите писмото са арестувани и интернирани в Смолянско, а главният водач Иван Дочев -  в най-отдалечената родопска паланка Даръ дере / днешен Златоград/ - 2.XII.1934 г. Много скоро след това обаче правителството на Кимон Георгиев пада, интернираните са освободени, а от 15 юли 1935 г. Съюзът отново е легализиран от министъра на вътрешните работи в правителството на Андрей Тошев – о.з. генерал Рашко Атанасов. Не задълго: при поредната правителствена промяна министърът на вътрешните работи в първото правителство на Г.Кьосеиванов, Георги Сапов отново обявява  организацията за разтурена и забранена и заповядва имуществото и архивите й да бъдат конфискувани в дирекцията на полицията. При следващото второ правителство на Г.Кьосеиванов, министър Иван Красновски отново легализира СМНЛ като непартийна организация /20.X.1937 г./, но при поредната промяна, когато министрите Красновски и ген. Луков са отстранени от третото Кьосеиваново правителство, легионът отново е забранен с доста сурово редактирана заповед на новия министър на вътрешните работи, о.з. генерал и масон Никола Недев.
           
Тази игра на разрешения и забрани на легионерската организация, както и съпътстващите я репресивни полицейски мерки са принуждавали Главното водачество да следва в организационно отношение методите на нелегална дейност, независимо от това дали дадено правителство е било благоразположено към Съюза или не. Тази устойчивост на легионерската организация, която и при наложените й несгодни условия продължаваше да се разраства и укрепва в цялата страна, привлече хора от по-старото поколение, които не искаха да се примирят с политическата пасивност и немощ, на която деветнайстомайци обрекоха българското общество. Същевременно някои от по-възрастните легионери професионално и обществено излизаха от младежкия стадий. Наложи се промяна в наименованието на Съюза, който от чисто младежки прерасна в Съюз на Българските Национални Легиони /СБНЛ/ - единна организация на българските демократични националистически сили.
           
Така около средата на трийсетте години политическата действителност в България се оказа поляризирана главно от две противостоящи политически сили, действащи в условията на нелегални и полулегално съществуване: комунистическата партия с РМС-а, заедно с гравитиращите към тях групи на анархисти и крайно леви земеделци от една страна и СБНЛ, легионерите, заедно с присъединилите се дейци от други, вече несъществуващи националистически организации – от друга
/родозащитници, “Млада България” и др./. Главна сила на СБНЛ съставяха многобройните младежки секции в университета, гимназиите и предприятия из цялата страна.
          
Както вече изтъкнахме, основната насока в политическата дейност на легионерите бе противопоставянето на комунистите. Тактиката – същата, която ползваше и противника: проникване и по възможност поемане ръководствата на различните дружества, кръжоци, съюзи с не политически цели; организационно обхващане на юношите и девойките още в началните гимназиални класове, дори в прогимназиите. Непрестанно и повсеместно идеологическо противопоставяне при всяка комунистическа проява, целяща обществено въздействие, особено в средите на учащите се.
           
Основен похват в агитационно-пропагандната дейност на легиона бе участие в манифестации и акции, свързани с траурни годишнини и/или национални тържества. Особено впечатляващи бяха демонстрациите срещу Ньойския диктат в годишнината от подписването му. Тези акции, провеждани на много места в единодействие с Общобългарския съюз “Отец Паисий”, бяха винаги забранени от властта, винаги осъществявани в противопоставяне на полицейските мерки и действия, които често пъти бяха грубо насилнически.
           
Основно средство за борба -  СЛОВОТО във всичките му форми: публицистика, художествено слово, непосредствени спорове и дискусии.
          
Тук се налага да подчертаем, защото сме все още живи свидетели, че борбата, която легионерите водеха с връстниците си ремсисти, бе почти изключително и повсеместно идейна борба. Те ценяха по достойнство идеализма и самопожертвователната готовност на своите противници, волята им да служат на народа си тъй, както тяхната вяра им повелява. И водеха борба срещу комунистическата вяра на своите съученици и състуденти, по възможност, за спечелването и привеждането им в своите редове, а не за тяхното унищожение. В това отношение на някои места имаше известна взаимност и в отношението на ремсистите към тях. И едните и другите интуитивно съзнаваха, че при условията на нелегално и полулегално съществуване, взаимният интерес им диктува да избягват предизвикателни и груби действия, с които могат да привлекат вниманието на училищните и полицейски власти и че е по-добре да се ограничат с идейно-словесно противоборство.
           
Този стил на младежко политическо съперничество при лоялност и елементарно уважение на противника можеше да се окаже преломен момент за издигане на политическата култура в българското общество на по-достойно ниво. За съжаление, лавината на войната, която много скоро се строполи нас Европа и света, завлече и българската младеж в хекатомбите на нарастващо ожесточение, омраза и борба на унищожение.
          
Един ярък пример на казаното дотук: В започналото да излиза през 1937 г, списание на легионерите от Плевенската мъжка гимназия “ Златоструй”, наред с имената на Асен Мандиков, Марко Марков, Георги Радков / убит без съд и присъда след 9 септември 1944 г./, Тодор Табаков / убит без съд и присъда след 9 септември 1944 г./, срещаме като сътрудник и името на поета-ремсист Цветан Спасов / по-сетне партизанин, загинал в престрелка с полицията – 1944 г./. Разбира се, много скоро Цветан Спасов прекрати сътрудничеството със съучениците си – легионери по заповед на по-възрастните плевенски комунистически ръководители, за които съгласно Ленинската рецепта “врагът трябва само да се мрази и унищожава”.

Ако човек днес разгърне архивите на МВР, отразяващи полицейската дейност, посветена на легионерството, ще остане поразен от огромния обем на хвърлените на вятъра средства, време и усилия на десетки полицейски служители. Папките са повече от 25 на брой, със средно над 300 страници пъстра документация. Агент-разузнавачите от отделение “B” на ДС, задължени да вървят по петите на младежите, в по-голямата си част още ученици и студенти, са над 50 на брой само за зона София. Какво са целели тогавашните управници на България, насочвайки държавната полицейска машина срещу момчетиите, които е трябвало да се крият, за да се самовъзпитават в родолюбие и готовност на саможертва в името на Отечеството, е просто непонятно. Непонятно е дори за много от разузнавачите, които добросъвестно си вършат работата, следят зорко “подозрителните” лица и докладват например, че еди-кой си легионер се спрял и пил минерална вода на чешмичката при централната баня, или друг, влязъл в клуба на дружеството за противовъздушна защита. Такова недоумение лъха и от деликатно изразеното мнение на перфектния началник в политическата полиция Никола Гешев от 30 август 1938 г., че “всичко това е излишно” / А.Е.1345, протокол 213 с предложение да се преутвърди уставът на СБНЛ и ръководния състав/, както и на началника V-та група към отдел “B” на ДС, че “задачата със следеното на легионерите ми е непосилна” и моли да се отмени. Но отмяна няма, и безсмислените полицейски мерки продължават в нарастваща прогресия: посегателство на кореспонденция и конфискуване на пощенски пратки / само при една от тях са иззети 86 писма, /12 юли 1939 г./, забрана на в.”Народен водач” след бр. 16 при достигнат невероятен тираж 40 хиляди броя; доноси до гимназиални дирекции и последващо намаляване на поведението и изключване на ученици – легионери /Ботевград, Плевен, Панагюрище,…/, повсеместни арести и безсмислени разпитни протоколи дори и при най-невинни обстоятелства /приятелска вечеря на публично място – в ресторант/. конфискация на организационни архиви /Чирпан, 14.01.1936 г., София, 19.09.1942 г./. Продължават и задкулисните манипулации и интриги отстрана дори и на най-висшите държавни институции с цел да се предизвика поне разцепление на легионерската организация, щом затриването й се оказва непостижимо. Коварството успява. В началото на 1939 г.разцеплението е факт.
 
Връх на ненавистта отстрана на управляващите спрямо легионерите, при това абсолютно с нищо непровокирана, е решението на министерския съвет от 27.09.1939 г., взето след 5 и половина часово заседание и публикувано незабавно в сутрешните столични вестници. На вниманието Ви този недостоен документ:



 Министър-председател: Георги Кьосеиванов

Министър на вътрешните работи: о.з. ген. Никола Недев


Това решение не бе осъществено. То не можеше да бъде проведено на дело Гимназиите трябваше да изключат най-добрите ученици; военачалници – да представят за уволнение някои от най-преданите и най-добре подготвени млади офицери. Най-малко една трета от студентите трябваше да напуснат университета; ръководители на предприятия, банки, учреждения, в държавната и общинска администрация трябваше да уволняват ако не своите деца, то тия на близките и приятелите си. Войната, която българското правителство обявяваше на легионерите с това решение, бе безсмислена и неморална. Нямаше кой да я води, а ако се намереше, то щеше да предизвика необикновено обществено възбуждение в момент, когато на страната и народа ни бе нужно спокойствие и единство. Не бе изтекъл още месец откак Втората световна война бе започнала. Договорът за приятелство между Германия и СССР бе създал психологическа предпоставка за търпеливо изчакване на събитията със сдържан оптимизъм и в дух на толерантност. Решението на министерския съвет, макар да бе обявено и срещу организацията на ратниците /създадена около две години преди това/, бе замислено главно срещу легионерите, в чието лице правителството виждаше, непонятно защо, главния си противник. Подобни мерки по това време не се прилагаха дори срещу комунистите. А само пет месеца след обявяването на решението, при поредната правителствена промяна, министър на вътрешните работи стана Петър Габровски – от ратническите среди. Очевидно, за мерки срещу ратниците вече не е ставало и дума, докато срещу легионерите започва истинска кампания отстрана на политическата полиция, която всъщност е единствената държавна институция, приложила на дело решението на Министерски съвет от 27 септември 1939 г. 

Каква бе ролята на държавния глава?

Да се върнем няколко години назад.
           
Деветнайстомайци, които ликвидираха нормалния политически живот на страната, не успяха задълго да задържат властта. От политическия вакуум се възползва монархът, макар че именно срещу него в голяма степен бе насочен превратът.
           
Облегнат на предаността на значителна част от офицерството, включително в средите на Военния съюз, цар Борис успя с няколко последователни правителствени промени /решителната бе от януари 1935 г., когато Кимон Георгиев бе свален/ да постави под свой контрол управлението на страната. По този начин военната диктатура, установена на 19 май 1934 г. прерасна в необичайна форма на управление, цялостно контролирана от монарха и приближената до двореца бюрократична и военна върхушка.
           
Това не бе монархическа диктатура, като например в съседна Югославия. С укрепването на върховенството си Царят възстанови парламента, но в необикновен вид: по мажоритарна система, в един тур, бяха избирани народни представители, но без право да се изявяват от името на партии и политически движения, нито да формират нови такива. Парламентът имаше облик на сбор от независими политически личности. Теоретически имаше възможност да бламира правителството и веднъж дори го стори.
           
Разбира се, това не бе и демокрация. Законодателната власт бе под контрола на изпълнителните, а последната – под контрола на реално управляващия държавен глава. Партиите оставаха забранения, но Цар Борис умело оставяше у лидерите им очакването, че в недалечно бъдеще политическият живот в страната ще се нормализира.
           
Царят съставяше правителствата от хора с различна политическа организация. Главният критерий при подбора им бе същия, който стоеше и в основите на дворцовата вътрешна и външна политика: сдържан патриотизъм по националния въпрос, плахо загатнат ревизионизъм, основан върху аморфните, никога неприложени текстове на парижките договори, умерен антикомунизъм, преданост към монарха. Наричаме този идейно-политически характер на режима след 1935 г. дворцово управленски национализъм.
           
Подчертавам, че през целия период на своя личен режим /1935-1943 г./ Цар Борис никога не е потърсил участие и съдействие от легионерските среди. В многоликия състав на българските правителства от това време ще срещнете народняци, цанковисти, земеделци, демократи, дори комунисти /инженер Василев напр./, но не ще откриете нито един легионер. При това монархът знаеше много добре, че именно демократично-националистическите среди, преди всичко легионерите, му дадоха решителна опора в напрегнатите дни на 1943 г., когато правителството на Кимон Георгиев системно и последователно изтласкваше царската институция в “глуха линия” /манифестациите на легионерите в Берковица и на Шипка/. Но безкомпромисният ревизионизъм и антикомунизъм, действеният национализъм и радикалният социалреформизъм на легионерите очевидно не се нравеха на Царя и той остана до смъртта си сдържано-враждебен към тях. Впрочем това е позицията на всеки монарх, стремящ се да бъде управляващ, към масовите обществени формации от какъвто и да било вид. В тази връзка са и ревностните усилия, изхождащи от дворцовите среди, да предизвикат криза и разединение в ръководството на легионерската организация: Д-р Петър Костов към Тотю Тотев, архитект Севов към Денчо Стефанов / Архив на МВР 1358, с.17, където е употребен дори изразът “черната сянка на двореца в разцеплението на СБНЛ – 1938 г.”/.
          
Предизвиканото разединение в СБНЛ за щастие не засегна организацията като цяло; околийските легиони и секционните структури продължиха нормалния си организационен живот. Затуй и натискът отдолу за възстановяване единството на Съюза растеше с всеки ден. Узря решението да се повери обединителния процес на достойна и авторитетна личност, незаангажирана във възникналите проблеми. Благороден жест направи главният водач Иван Дочев, който се оттегли от върховното ръководство, за да предостави обединителната роля на запасния генерал Христо Луков. Иван Дочев пое престижната административна длъжност в освободена Добруджа – кмет на гр. Силистра /1941 г./
         
Такова развитие на нещата в легионерската организация обаче не бе желано от хората, които се бяха постарали да разединят и обезсилят Съюза. При върховенството на генерал Луков легионът бе за тях още по-нежелан и опасен фактор в политическия живот на страната. Тази позиция на управляващите е изразена особено ярко в дневника на професор д-р по археология Богдан Филов, вече министър-председател на България по това време.
           
Трагедията на българския национализъм и в частност на легионерството през периода между двете войни и в хода на Втората световна война бе в това, че доколкото България не можеше да се откаже от своите естествени и неотменими права, потъпкани от Ньой, надеждите, а от там и политиката й неизбежно я водеше към обвързване с Германия. В същото направление я тласкаха и икономическите ни и външно-търговски интереси, както и нелекият проблем с модернизацията и превъоръжаването на българската войска. И тук въпросът не бе в това кой управлява Германия. Германия се стремеше към ревизия и по този основен въпрос на междудържавните отношения в Европа българският национализъм бе лишен от избор. Той бе предопределено свързан с Германия, въпреки неоспоримия факт, че в обхвата на хитлеристката расистка идеология ревизията на мирните договори се схващаше само с оглед на егоистичните великогермански интереси. Затуй например, Хитлер и Рибентроп предложиха Солун на Белград, за да задържат Югославия в сферата на германските въжделения, да не отива с Англия и да влезе в Тристранния пакт.
           
Вън от темата ми е да се спирам на събитията, довели до избухването на Втората световна война, както и на нейния ход. Важно е да се подчертае, че в резултат на редица благоприятни обстоятелства външната политика на България, умело направлявана и лично ръководена от царя на българите Борис III, се увенча с тържество на българския ревизионизъм, без реално участие във войната, бушуваща в Европа.
          
Възвръщането на Южна Добруджа, постигнато чрез мирно договаряне с Румъния и признато международноправно от всички велики сили без изключение, фактическото освобождение на значителна част от Македония, макар и договорено неутвърдено, както и установяването на българска военна и гражданска администрация в част от Беломорието, са връхна точка по пътя на осъществяване идеалите на българския възрожденски национализъм. Цар Борис III бе увенчан с почетното прозвище ЦАР-ОБЕДИНИТЕЛ, с което остава в историческата памет на българския народ и до днес.
           
Обединението на българите в една държава -  възрожденският идеал, който бе основно идейно начало за силите на българския демократичен национализъм, стана почти без участие на легионерите. В многообразния и сложен комплекс от проблеми, които обединението поставяше, СБНЛ можеше да изиграе изключително полезна роля, защото разполагаше с множество млади, образовани и предани на националната съдба кадри. Но те не бяха потърсени нито за администрацията на освободените български земи, нито за просветното дело, нито за полицейските служби, нито за идейно - пропагандния апарат, който трябваше да приобщи към българската държавност едно население – етнически и езиково българско, но поради продължителното чуждо господство – закърмено и калено в дух на отрицание към всякаква държавност и в значителна част особено сред местната интелигенция – възприело комунистическите идеи като единствена възможност за промяна на своята злочеста съдба.
          
Тъкмо в това, а и с оглед на бъдещето, легионерите бяха в състояние са изиграят изключителна роля. Но тяхната идейно вдъхновена готовност бе отхвърлена както от върховната изпълнителна  власт, така и от двореца. В Македония и Беломорието бяха изпратени хора, много от които не бяха живели и действали с болките и копнежите на своя народ. Те не отиваха, за да дадат, а да вземат; не допринесоха за приобщаването на българското население към своята държава, а за отчуждаването му от нея, а с това и за привличането му към сърбо - комунистическия македонизъм, в основата си антибългарски, който бе наложен във Вардарска Македония след края на войната.
           
В политиката си за приобщаване на македонските българи към обединеното отечество българските управляващи среди не се довериха и на оцелелите кадри на ВМРО. Дворцово-управленският национализъм отхвърли сътрудничеството и продължи политиката си на разграничение от най-значителните сили на българския демократичен национализъм. Това е може би най-голямата общонародна трагедия в новата ни история, за която легионерите и ВМРО нямат никаква вина. Тя е една от немаловажните предпоставки за невероятния факт, че при освобождението си от гнета на комунистическия тоталитаризъм, една трета от българския народ е почти обособена като отделна, исторически и езиково никога несъществувала нация.
           
Отношението на дворцово – управленския режим към легионерите е релефно отразено в дневника на министър-председателя проф. д-р. Богдан Филов. Поразително е, че интелектуалец от най-висок ранг, учен - археолог, международно признат в целия културен свят, след влизането си във висшата държавна администрация, попада много бърже в плен на необикновена политическа страст и ревност. Професор Филов е постоянно загрижен да не би някой да го измести от високия му пост и затуй лековерно поема всички интригантски внушения, поднасяни му главно от дъновистките среди – братя Лулчеви и фамозния архитект Севов, “Сивия кардинал” при двора на Царя.
          
Няколко цитата от дневника му ще илюстрират горното ни твърдение:

 с. 330, 19 май 1941 г. - Внушено му е, че Цанков и ген, Луков се готвят да свалят правителството му.

с. 360, 13 юли - Нова опасност: Габровски и Багрянов щели да го отстранят от поста му.

с. 386, 13 август - Сега пък проф. Станишев и ген. Луков щели да се доберат до властта с помощта на македонците.

с. 444, 18 януари 1942 г. - Ето, че дойде ред и на легионерите. Първо упоменаване. Не е случайно! Данни, че ген. Луков поема обединението на националните сили, ще да са стигнали до правителството.


От този момент насетне до убийството на генерал Луков, точно след една година, “легионерите” са един от лайтмотивите на премиерския дневник. Ще приведа още няколко характерни цитата:

 25. о2. 1942 г. - "Царят е съгласен, че трябва да се вземат мерки за ограничаване дейността на легионерите"... Филов и Габровски /МВР/ са категорични да не се разрешават никакви събрания на легионерите.

03. 02. 1942 г. - Царят при Хитлер споменал за интриги на "местни честолюбиви политици - легионери, ратници и др." Хитлер бил категорично против тяхна подкрепа; щял да вземе мерки... Царят моли Гьоринг да скъса с Луков. Рибентроп да повика Бекерле и му даде наставления спрямо легионерите.

01. 09. 1942 г. - "Царят силно обезпокоен от легионерите.Пантев иска да иде в Германия... Царят настоява по никой начин да не разрешаваме на Пантев и Луков да идат в Германия.." "С Габровски и Михов при Царя разгледахме пак легионерската опасност."

03. 12. 1942 г. - "Говорихме /с царя/ по проектираната блокада на София. Той я прие с голяма готовност /вижда се, че беше подготвен от Севов/ и настоя да се извърши в събота сутринтакато се направят обиски и у някои легионери и ратници."

13. 02. 1943 г. - Убит е генерал Луков. От кратката бележка не лъха нито тревога, нито съжаление.

15. 02. 1943 г. - Погребението на генерала... "Москва хвърля вината за убийството на Луков върху правителството. За жалост тази теза бе подета и в един легионерски позив". 
 
 А как иначе? “Царят силно обезпокоен от легионерите. Пантев иска да иде в Германия… По никой начин да не се допуща Пантев и Луков да идат в Германия”…. С други думи – задръжте ги в София! Комунистите ще успеят да ги убият. Което и става.

            
И още: “Правете блокади и обиски. Следете, арестувайте, разпитвайте ги! Все ще излезе нещо. Спрете легионерската опасност”.
           
Бъдещият историк ще търси отговор на въпроса: “Защо е било всичко това?” Защото са обичали родината си, искали са да й служат; да участвуват в приобщаването на новоосвободените български земи… Наистина, вековното правило, че чувствата на монарсите са непредвидими и нелогични, се оказа в сила и за българския царски двор.

Има данни, че текстът на Филовия дневник, публикуван под редакцията на проф. Илчо Димитров през 1990 г., е бил манипулиран и “очистен” от всичко, което е било преценено като неуместно и неудобно с Специалната лаборатория по химическа и графологична интервенция / заличаване или промени в ръкописни текстове, промени във фотодокументи и пр./. Прави впечатление, че в бележките на Филов преди убийството на Луков липсва каквото и да било указание, че премиерът е бил осведомен за новата политическа линия на средата около генерала за по-голяма самостоятелност на страната и постепенно освобождаване от военната и политическа обвързаност със силите на оста /Вж. с. 74 и след./. Почти недопустимо е данните, до които се добира полицията, да не са стигали до министър – председателя и да не са намерили отражение в така системно водения му дневник. За цял месец /от 10.12.1942 до 10.01. 1943 г./ има само 15 реда около Нова година. Това е необичайно. Само при смъртта на Царя има такова прекъсване, но тогава то е съвсем обяснимо.

От своя страна легионерите наистина бяха особено чувствителни от пренебрежителното отношение на властта при обединителните процеси в Македония и Беломорието. Идейно-програмният ревизионизъм, залегнал дълбоко в умовете и душите на младежите, чистосърдечната им жертвоготовност за свободата на поробените братя, сега, когато мечтаното бе вече действителност, ги караше да недоумяват: “Защо без нас? Защо против нас?” Години наред легионерските организации бяха търсили и поддържали връзки с българските общности зад граница и с организациите им в свободната част на Родината; в братска взаимност и взаимопомощ с ВМРО – Иван Михайлов, със студентска корпорация “Шар” с Македонския национален комитет, с Добруджанци. През м. юли 1937 г. СБНЛ формира Добруджанска национална група /ДНГ/. През август 1938 г. постига споразумение с ВМРО за съвместна борба; подготвят се петорки /четници/ за Македония. Политическата полиция следи и докладва за тези контакти. Благодарни сме за запазените документи в полицейските архиви. Ще цитирам само един от тях:



"21. 7. 1933 г.

До председателя на  Македонския национален КОМИТЕТ В СОФИЯ

Главното Водачество на Съюза На Младежките Национални Легиони най-сърдечно ви благодари за отпуснатата му помощ. Подкрепата на Братята ни Македонци е тъй ценна и скъпа за нас. Ние сме горди че бяхме удостоени и подкрепени, което ни дава да разберем че сме тръгнали по правия път, пътя за възраждане на Българската нация и за извоюване свобода за всички поробени братя.

Повторно като ви благодарим и като вярваме че и за в бъдеще ще можеме да разчитаме на една морална подкрепа от Вас, Ние се осмеляваме да Ви направим достояние желанието ни да посетим югозападния край на сегашна България, който е част от Македония и да устроим, ако е това от полза, събрания там. Ние молим за Вашето съгласие и съдействие. 

ЗА ГЛАВНОТО ВОДАЧЕСТВО НА  С.М.Н.Л.

ГЛАВЕН ВОДАЧ: подпис

НАЧАЛНИК КАНЦЕЛАРИЯТА: подпис"



Документът е датиран от юли 1933 г. и е особено ценен с това, че свидетелства за материално подпомагане на СМНЛ от Македонския национален комитет. В това отношение много злостни клевети са сипани върху младежката ни организация: Цар Фердинанд я бил субсидирал; не, Хитлерюгенд; не, не, сам Хитлер е сипал милиони. Прехвърлете полицейските архиви за легионерството. Това са не по-малко от 30 дебели папки с над 10 хиляди страници документация. Няма един единствен материал – организационен или агитационно-пропаганден, отпечатан на доброкачествена хартия и печат. 90 % са копирани с примитивните циклостилни валяци върху най-евтина хартия. От създаването си до край организацията бе и остана бедна. Истинско чудо е, че почти 15 години можа да пулсира из цялата страна, черпейки средства в буквалния смисъл от отделения залък на членовете си в преобладаващата част ученици, студенти и безработни.

След обединението на българските земи, въпреки ограничителните мерки и преследвания, легионерите успяват да изградят организационни поделения в редица населени места в Македония и Беломорието. За съжаление, нямаме съхранена своя документация. В помощ са ни пак полицейските архиви. Архивен фонд АЕ 1347 ни известява с дата 10.X.1942 г., че двама младежи от Скопие и Велес са минали при Ванчо Михайлов в Загреб /несъмнено за инструкции/, като предупреждава /страшна опасност! – Б.М./, че легионерите се опитват да привлекат македонските борци – мъченици от Скопския студентски процес /1927 г./ Чкатров и Гюзелев. В архива АЕ 1345 ще открием друго “ужасяващо” полицейско донесение, че броят на абонатите на легионерския вестник “Народен водач” в  гр. Щип, е вече над 100. Особено тревожно е съобщението в същата архивна папка, с.12, за разкрита нелегална легионерска група в Драма с водач Кръстю Радичев, ученик в осми клас на новооткритата гимназия. Може би тази  “нелегална легионерска група” се е готвела да извършва убийства, саботажи и атентати? Не, много по-чудовищно престъпление: момчетата от свободния вече най-южен беломорски край на Отечеството чрез легионерската си организация успели да се свържат с връстниците си от най-северния, Добруджанския край, освободен година по-рано. Същата нелегална дейност се вършела и в Гюмюрджина. Нищо повече не знаем за съдбата на тия доблестни български момчета. Можем само да гадаем, но гаданието ни ще е обагрено в черно.

Обединението на България, станало възможно в резултат на германската военна кампания на Балканите през пролетта на 1941 г., събуждаше в немалък брой членове на организацията наред с естественото чувство на радост и въодушевление, още и особено състояние на притеснение и неудобство. Като у човек, който получава неочаквано безценен дар, а няма как да се отблагодари на благодетеля си. Това тягостно чувство се усили още повече, когато в Съюза се разбра, че властта не ни ще за каквото и да било в широкото поле за дейност в новоосвободените земи. Дойдоха и тревожните вести за сблъсквания между наши войскови поделения от новосформираната в Македония 5-та армия и италиански части, които бяха заели и не искаха да отстъпят нито педя от окупираната от тях българска земя, която се готвеха да присъединят към Албания. В легионите се обсъждаше нелекия въпрос, какво би могло да се направи като акт на благодарност към германската държава и армия за престиж, при очерталото се съперничество с италианците, когато настъпи моментът за окончателно решение на граничния въпрос на Балканите; едновременно с това -  да не бъдат засегнати интересите и задълженията, които България вече бе поела.
         
По това време японците проведоха удара си срещу американската база на Хаваите, Америка се намеси открито във войната и почти веднага българското правителство обяви война на Америка и Великобритания. Изненадващо изниква очакваната от легионерите възможност. Ръководството на отдела младежки дружини /ОМД/, което в обстановка на разединение в ЦР /Главно водачество/, действаше почти напълно автономно, взе решение да се сформира доброволчески корпус, който да бъде придаден към армията на фелдмаршал Ромел в Северна Африка. Това решение отговаряше и на трите съображения: легионерският корпус щеше да воюва на фронт и със страна, с която България бе вече в положение на война; на тоя  фронт италианците се бяха порядъчно изложили, а легионерският корпус бе готов да воюва така, както българският войник  може. За участие на Източния фронт легионерите дори не бяха мислили, макар открай време идейно да бяха противници на комунизма, и въпреки впечатляващото съображение, че почти всички европейски държави, включително победени и окупирани от Германия, бяха сформирали и пратили на Източния фронт доброволчески части. За да не усложняват положението на българското правителство, легионерите решиха да воюват в Африка, в армията на Ромел, срещу британската 8-а армия, а не срещу Червената армия на СССР, с който България продължаваше да поддържа нормални дипломатически отношения.
         
За кратко време ОМД събра подписи –декларации на почти 10 хиляди младежи и предприе постъпки за уреждане на изникващите немалко проблеми, включително от международен характер.
         
Българските власти направиха всичко възможно, за да затруднят и осуетят акцията на ОМД; вероятно за да не се увенчае организацията пред германците с ореола на лоялен съюзник. Много скоро след това събитията на африканския фронт взеха неблагоприятен обрат, и планът за изпращане на легионерски корпус стана просто неосъществим.
         
“Африканската” доброволческа акция бе проведена по инициатива на ОМД почти напълно самостоятелно. В ръководството на организацията вече назряваше критично отношение към Съюза на България с Тристранния пакт и последиците от обвързването й, с оглед на положението на фронтовете и тревожната перспектива за бъдещето. В полицейските архиви не се оказа нито един документ, свидетелствуващ за положително отношение на Главното водачество към младежката инициатива. Има данни, че там са очаквали тя да се осуети, просто защото държавните институции не ще допуснат осъществяването й. Както и стана. Но мотивите и спонтанната готовност на хиляди младежи – легионери да участвуват във войната, от чийто изход зависеше оцеляването на обединеното Отечество, заслужават адмирация, а не осъждане.

Убийството на генерал Луков бе извършено от комунистическите терористични групи в един извънредно драматичен момент в хода на Втората световна война: на Източния фронт бе разгромена и унищожена 6-та германска армия, включваща и главните войскови поделения на Унгарската и Румънската армии: в Северна Африка съюзниците се затвърдиха с превъзхождащи военни сили, докато германо -италианската армия на фелдмаршал Ромел все още успяваше да държи част от Тунис, но въпреки отчаяната си съпротива, явно бе обречена; на изток след тежки загуби на флота си в битката за Соломоновите острови, Япония бе минала в отбрана. Войната, оценявана в цялост, бе взела обратен развой. Крайното поражение на силите от Тристранния пакт изглеждаше неизбежно.
         
Убийството на генерал Луков бе първата от поредица терористични акции, проведени от комунистическите  “бойни” групи, целящи унищожението на изтъкнати българско обществени дейци. Прави впечатление, че нито един от жертвите на комунистическия терор не е заемал по време на убийството му някакъв престижен пост в управлението на страната. Изниква въпросът: Защо бе убит генералът?
         
В комунистическата пропагандно - агитационна публицистика след 9.IX.1944 г. този терористичен акт е мотивиран с обвинителната теза, че генерал Луков се е готвел да извърши преврат с помощта на преданите му офицери и легионерите, за да тласне България във война със Съветския съюз. Искал да прати 10 български дивизии на Източния фронт, за да спасява положението след катастрофата при Сталинград. Приемливо обяснение; дори почти морално. Така е представено и в официалната комунистическа историография. Но е невярно.
         
Генерал Луков не можеше да замисля преврат. Човекът, който отстрани превратаджиите от армията, който я върна към възрожденските идеали и я постави в служба на тия идеали, не можеше да крои заговор. Тази версия отпада по морални и психологически съображения.
         
Има и друга версия: главата на генерала била поискана от уволнените от Луков офицери от Военната лига, които по това време комунистите се опитват да включат в наскоро сформирания “Отечествен фронт”. Обстоятелството, че убийството е било поискано от Иван Харизанов, председател на “левите” от кръга “Звено” и Военната лига, идва в подкрепа на тази версия. Едва ли обаче може да се приеме, че военното ръководство на комунистическата партия би рискувало най-самоотвержените си бойци, само за да угоди на честолюбивите професионални превратаджии. Ще да е натежала поднесената фалшива теза, че генералът с легионерите се готвят да хвърлят България във война със СССР. “Щом е така, действаме!” И палачът – безотечественик Лев Главинчев запретва ръкави и организира убийството. В представите на съвременниците му този индивид е станал синоним на комунистическия садистичен тероризъм.
         
Че генералът не е имал приписваните му намерения може да се заключи както от свидетелството на оцелели дейци на СБНЛ, така и от някои, за щастие, съхранени документи. Още в есента на 1942 г. ръководният легионерски център около генерала разпространява позив, внушаващ резервираност към обвързването на България с Военни съюзи и особено към участие във военни действия, освен ако страната ни бъде нападната. Несъмнено повод е бил увлечението на ОМД с “Африканската” акция, но дълбокият му смисъл е много по-сериозен. Не бива да се изпуща предвид, че генерал Луков бе вещ военен. Той е следял и разбирал по-добре от всеки друг, каква е действителната обстановка по фронтовете. Особено през зимата на 1942/43 г. генералът несъмнено си е давал сметка, че Германия губи с всеки изтекъл ден. Един български патриот в такъв момент можеше да мисли само за едно: как по-безболезнено да бъде изведена България от съюза й с Германия, който я обричаше да сподели докрай последиците на едно тежко поражение. Именно  в тая насока са били генералските планове, държани  в строга секретност дори от най-близките му сътрудници в легионерските среди, но въпреки това доловени от политическата полиция. В архивно дело 1358, с. 45-46 и сл., полицейският доклад съдържа данни за срещи на Луков с чужденци /есента на 1942 г./ и водени тайни разговори с представители на англо-американците с германско съгласие. Упоменати са и срещи на Луков с Никола Мушанов, Кръстю Пастухов, Софийският митрополит Стефан – всички противници на съюза с Германия, но не комунисти; срещи и с представители на Турция, с които Луков е разговарял свободно на езика им. За какво? За да прави преврат и хвърля България във война със СССР? Абсурд! Та всеки български фелдфебел можеше да прецени, че 10-12 български дивизии на Източния фронт не ще изменят хода на войната, а ще подействат като любезна “покана за танц” към турската армия на Балканите.
         
Убедени сме, че добросъвестното историческо дирене рано или късно ще докаже, че в основата на генералските планове е стоял обратът. Безспорно, разчитал е на единствената мощна обществена противокомунистическа сила в страната, на легионерите. Разчитал е и на българското офицерство, което го уважаваше и беше преживяло с него възраждането на българската войска. Той се опираше на тия два фактора. Но генералът не конспирираше срещу двореца. Никой не би го подкрепил в подобна конспирация; нито легионерите, които обичаха своя  Цар, макар да не срещаха взаимност, нито офицерството. Генералът се готвеше в подходящия и решителен момент да поднесе на двореца алтернатива на онова, което е. Очевидно правителствата и хората, които бяха присъединили страната към съюза с Германия, трудно можеха да извършат оттеглянето. По-лесно биха могли да сторят това личности и среди, неангажирани с тая политика. Истината е, че по това време България имаше две силни личности, които съвместно можеха да изведат страната благополучно от буреносните води на Втората световна  война: генерал Христо Луков и Цар Борис III. Само за шест месеца и двамата бяха отпратени в небитието. Генерал Луков – с куршумите на комунистическите терористи; Цар Борис – при все още неизяснени и в много отношения загадъчни обстоятелства.
         
Ще ми се възрази веднага: “Как така? Генералът беше приятел на германците. Той ли ще изведе страната от Тристранния пакт? Вашата теза е несъстоятелна!” Действително генерал Луков бе приятел на германците; както и легионерите; както и повечето офицери. Но в този момент, а и много време след това само за приятелите на Германия бе възможно да изведат страната в неутрална позиция успешно, без тежко кръвопролитие за нашия народ. Както и стана, но със закъснение повече от година и половина, като пропуснатото време се оказа фатално за България. Но в 1942-43 година Германия все още беше могъща. Германският фронт на Балканите под командването на фелдмаршал Льор разполагаше с елитни дивизии, предостатъчни за да парират всеки опит за противопоставяне отстрана на българската войска. Правителство, враждебно на германците не можеше да осъществи крутия завой. Да си представим за момент, че по това време властта в България бе поета от левите сили, от комунистите. Това значеше разрушения на страната и окървавяване на целия ни народ; това значеше унищожение на българското еврейство, както стана в Унгария, както стана в Италия. Сега някои спекулират с този въпрос. Но истината, която трябва да се знае е, че голяма част от хората, които спасиха живота на нашите сънародници – евреи, бяха погубени като приятели на Германия с присъдите от “народните съдилища”, когато комунистите взеха властта. Тях нямаше кой да спаси. Това не бива да забравя никой, който слага пръст в раните на тази епоха.
         
Приятелите на Германия поеха бремето за този решителен завой. Генерал Луков бе един от тях. Полицейските архиви, както вече отбелязахме, съдържат данни, че сондажите на генерала не са били тайна за известни германски среди. По-мъдрите германски държавници и военни са гледали дори благосклонно на възможността приятелска България – неутрална в Световния конфликт. Това не трябва да учудва никого: стратегически преценено, на южния фронт би настъпило спокойствие. Опасността от намеса на Турция или съюзнически десант в Егейската област задълго би отпаднала. Възможните благоприятни последици за страната ни при такова развитие са неизброими.
         
Сигурно е обаче, че подобно развитие би било в пълно противоречие с близките, а и по-далечни завоевателни държавно-политически и военностратегически планове на Кремъл. В тази именно посока би трябвало да търсим мотивите за премахването на генерал Луков.
        
Ще се спра накратко и върху обстоятелствата, при които бе прекъснат жизнения път на Царя на българите Борис III.
        
Цар Борис получи удар, който се оказа фатален, само няколко дни след завръщането му от последната среща с Хитлер. Тъкмо бяха започнали по царска заповед войскови маневри в Софийско поле. За нашата общественост този факт просто е неизвестен. Но е  извънредно важен. Каква цел можеше по това време да преследва провеждането на маневри в Софийско поле и съсредоточаването на елитните дивизии на българската войска около столицата? Ако ставаше въпрос за външна заплаха, тя можеше да дойде или от Черноморското крайбрежие, в чиято зона маневрите да имитират отблъскване на такава опасност или в района на Беломорието, където можеше да се очаква десант от страна на Съюзниците. А маневрите се провеждат в центъра на България. Ще припомня още, че само няколко дни след смъртта на Царя стана промяната в Рим, и Италия излезе от войната. Може да се приеме, че Цар Борис се е готвел да действува съгласувано и за тази цел е съсредоточил армията близо около столицата.
          
Тогава изниква въпросът: Ако е така, защо трябваше да бъде премахнат Царя? Мисля, че отговорът е лесен: да преценим преди всичко, кого ползваше в тоя момент смъртта на цар Борис? Това е класическият път, по който се открива факторът, който предизвиква едно събитие или едно престъпление. Тезата “убиха го германците, защото не искаше да даде дивизии, не искаше да вкара България във войната срещу СССР и съюзниците” не издържа критика. Да приемем, че това е било дело на германците. Е, добре, като премахнаха Царя, нещо промени ли се? При това хората, които поеха съдбините на страната след смъртта му, бяха далеч под авторитета и възможностите, които имаше българският Цар. Следователно, тази теза е несъстоятелна.
         
Но ако си зададем въпроса: какво би станало, ако предполагаемият замисъл на Цар Борис беше проведен успешно, ако България беше изведена от съюза с Германия и като неутрална, неучастник във военните стълкновения, беше посрещнала края на войната? Може ли да смятаме, че Червената армия щеше да ни обяви война и окупира страната? Аз съм абсолютно сигурен, че това не би станало.
         
При това положение, единствената сила, която имаше интерес да не съществува Цар Борис, както имаше интерес да не съществува генерал Луков, бе Съветският съюз, бе световният комунизъм.

За Съюза на Българските Национални легиони убийството на генерал Луков бе тежка загуба, която не можа да бъде превъзмогната докрай. Наистина скоро след това Иван Дочев се завърна в София, но връзките на генерала бяха прекъснати, а плановете му – осуетени.
         
След убийството на генерал Луков някои легиони заемат крайна антиправителствена позиция, а публикации в някои провинциални издания /”Щурм”, “Бич”/ надминават по острота дори комунистическите.
         
Поразителен е фактът, че само четири дни след убийството на генерала в дневника на министър-председателя професор Богдан Филов се явява единствената бележка, благосклонна и дори с известна симпатия към легионерите: “Да пристъпим по-енергично към създаването на комитети навсякъде  в провинцията… като същевременно потърсим начин да приобщим и легионерите. Това се налага като най-необходима мярка тъкмо в сегашния момент, тъй като все повече чувстваме нашата изолираност”.
         
Това е и последното упоменаване на легионерите в дневника на министър-председателя. Става ясно, че “легионерската опасност” не е била в СБНЛ, а в личността на генерал Луков. С убийството му проблемът “легионерство” престава да тревожи българския министър-председател. За професора по археология заплахата е да не бъде изместен от поста му на премиер. Тя расте в съзнанието му не заради “готовността на Луков към по-голяма обвързаност с германците” – големият принос на проф. Филов за прогерманската политика на България се цени високо в Берлин – в това отношение  генералът не може да го засенчи. “Опасността” идва от това, че ако последният е в състояние да осъществи / с одобрение на германски ръководни лица/ поврат на България към неутралитет, то за професора, вече твърде дълбоко заседнал в германски води, не ще има място в държавното ръководство на страната. Няма Луков, няма проблем. Сега вече  “можем да потърсим начин да приобщим легионерите”.

Убийството на генерала изведе в съзнанието на много легионери като трагична реминисценция и зловещо предзнаменование спомена за жестокото убийство на легионерите – ученици от Харманлийската гимназия Тома Павлов и Тодор Милушев /кръгъл сирак, бежанче от Тракия/, погубени от съучениците си ремсисти още в първите години на легионерското движение. Съдбата на Тома и Тодор, както и на генерал Луков, вещаеше бъдещата участ на много стотици легионери при победата на комунизма във войната, която вземаше все по-жесток, унищожителен характер.
         
Но не само комунистите предприемаха насилствени действия срещу легионерите. В полицейските архиви се съхраняват данни, а и споменът още не е избледнял, за намушканите с ками трима легионери във Велико Търново от комунисти и ратници. Дали наистина са били ратници е съмнително, но така е отразено в полицейските архиви /АЕ – 1369, с.115, също 132/. Ранените легионери са били откарани в болница в много тежко състояние.
         
Подобни враждебни действия провежда и казионната организация “Бранник”. В Пловдив бранниците извършват погром в книжарницата на околийския легионен водач Стоимен Лазов. Забележителен е и инцидентът на Гергьовденския празник 1942 г. В полицейския доклад от 7 май 1942 г. /Архив 1370, с.49-50/ е казано, че браннически командир е насъскал полицията срещу готвещите се да манифестират пред Царя около 1200 легионери. Полицията е открила стрелба /около 50 изстрела/, за да разпръсне легионерите, при енергични протести на струпалото се гражданство. Притичалият дежурен армейски офицер спира стрелбата и получава от полицейския началник обяснението, че има заповед от министър Габровски по никой начин да не допусне легионерите да манифестират пред Царя.
         
При нарастващата обтегнатост в отношенията между СБНЛ и полицейските органи, последните все по-често започват да отнасят до съда резултатите от своите действия – арести, конфискувани материали, дознания. В първия процес срещу легионерите – обвиняеми 6 души, Пловдив 1942 г., съдът издава оправдателна присъда. Не винаги обаче е така. Особено показателен е случаят с учениците легионери Павел Юруков и Георги Делирадев от Панагюрската гимназия. Те биват заловени на страшно “опасното” за държавата местопрестъпление - печатали на циклостил легионерски позиви с родолюбиво съдържание. През март 1944 г. момчетата бяха изключени за две години от всички гимназии в страната / от Панагюрската – завинаги/ и даден под съд. Съдът прояви “снизхождение” към малолетните ученици и ги прати “само” за три месеца в затвора плюс глоба от по 1500 лв. Най-куриозното в тая присъда на “фашисткия” съд отпреди 9.IX. бе, че присъдените суми плюс припадащите се лихви за изтеклите години бяха събрани от “антифашистките” съдебни органи чак в 1949 година!

Както е добре известно, в първите дни на септември 1944 г. съветските войски стигнаха до североизточните граници на България. Без всякакъв повод СССР ни обяви война, и Червената армия нахлу в несъпротивляващата се страна. Това е най-позорният акт на тази епоха, който ние никога не бива да забравяме!
         
Три години Съветският съюз не обявяваше война на България. три години България не обяви война на Съветския съюз. Въпреки че тук се пращаха всевъзможни парашутисти, подводничари, комисари, за да вдигнат българския народ на бунт срещу своята държава. И три години това не стана. В последния момент стана. Този факт е добре известен на нашата общественост, но играта зад кулисите на този акт е почти напълно неизвестна. Принуден съм и в това отношение да внеса известна светлина.
През 1942 г. в Лондон е подписан таен тристранен междусъюзнически военен договор /САЩ, Великобритания и СССР/ за координация на съюзническите действия на Балканите. Съветската страна е поела задължение да не влиза военно в България. Същевременно договорено е било условието – страна, която е обявила война на Германия, не може да й бъде обявявана война от която и да било от съюзените държави. От своя страна САЩ и Великобритания се задължават да не подписват примирие с България, без в него да вземе участие и Съветският съюз. Именно поради това второ задължение делегацията на Стойчо Мушанов в Кайро е държана в заблуда и преговорите са протакани, за да се изчака координация с Москва.
         
Обявяването на война от СССР на България и нахлуването на Червената армия е грубо нарушение на подписания в Лондон договор. За този тежък ход на събитията изключителна “заслуга” има съветският шпионин генерал Маринов, по това време министър на войната в демократичното правителство на Константин Муравиев. Когато последното решава да обяви война на Германия, генерал Маринов успява да наложи отлагане на този акт с няколко дни под благовидния предлог да се даде възможност на частите от първи корпус да се изтеглят към старите граници на страната, за да не попаднат в германски плен. Едновременно с това Маринов предупреждава Москва, която реагира незабавно и с изпреварващ ход обявява война на България. Това е историческата истина.
         
Започна вакханалия на силите на злото. Трагедията на България.
         
Червената армия нахлу в страната без нито един едничък акт на противодействие.
         
В нощта на 8 срещу 9 септември в София бе извършен преврат и властта предадена на правителството на Отечествения фронт – марионетна коалиция, изцяло под контрола на комунистите, а чрез тях – под диктата на Москва. Българската армия бе пратена към западните граници на страната, за да воюва с остатъка на германските войски, които напущаха Балканите, а в старите български предели се настани окупационната 12-та съветска армия.
         
На 17 септември, чрез своя резидент за България Георги Димитров, Москва упрекна българските комунисти, че недостатъчно сурово провеждат “революционната” промяна. Политбюро на Българската комунистическа партия откликна незабавно, като нареди в цялата страна да се проведе масово изтребление на “фашистите”. За броени дни бяха унищожени повече от 20 хиляди българи  -учители, свещеници, изтъкнати земеделски стопани, офицери, студенти, дори ученици. Върхът на унищожението беше в първите дни на октомври. В българските “Вартоломееви нощи” бяха погубени преди всичко националисти и сред тях, разбира се, голям брой легионери и дейци на ВМРО.
         
Масовото изтребление на българи само заради това, че обичаха и служеха на отечеството си, съставя поредния акт от трагедията на българския национализъм. Тя продължи с многобройните “Народни” съдилища и последвалата почти половинвековна мартирология на достойни българи, които трябваше да бъдат погубвани или пречупвани в многобройните политически процеси, по затвори и концлагери, с които комунистите осеяха цялата страна или да бъдат обезличавани и превръщани в сътрудници на тираните чрез перфидните средства на психологическото насилие.










 





Няма коментари:

Публикуване на коментар