.gif)
(Марков, Д. - "Легионерството. Възникване, историческа роля и съдба (политико-исторически обзор)"., С., 1999 г., с. 5-22)
Първата
Световна война завърши катастрофално за страната ни. От дистанцията на
осемдесетте години, които ни делят от този исторически момент, вече можем да
твърдим, че тя завърши злощастно за почти всички страни от Стария континент –
както за победените във войната, така и за победителите. Наистина Версайската
“мирна” система, плод на необуздана омраза и отмъстителни страсти, превърна
европейските континентални империи в руини. Но очакванията, че тя ще осигури
мир и господство в Европа на силните-победителки /Франция и Великобритания/ за
векове, се оказаха илюзорни. От руините възкръснаха грабливите феникси на
революционния Съветски империализъм и на агресивния Хитлерогермански
реваншизъм. “Великата илюзия” оцеля само две десетилетия. “ Вавилонската кула”,
изградена във Версай, се сгромоляса, потапяйки народите и страните на Стария
континент в кръв и разрушение.
Опитът на българския национализъм да
осъществи народното обединение със силата на оръжието срещу завоевателния
национализъм на съседите ни, въпреки успехите на бойните полета, завърши
катастрофално. По силата на Ньойския диктат от етническото и
държавно-политическо тяло на България бяха откъснати нови части, включително
придобития след Балканските войни излаз на Егейско море. Победена България,
почти напълно лишена от въоръжени сили, бе вече не само неспособна за отбрана
срещу външна заплаха, но и безпомощна при евентуално надигане на революционния
ляв радикализъм. От друга страна, контрибуциите и непосилните репарационни
задължения обричаха страната на непреодолима нищета и неспособност за стопанско
възмогване. Потокът бежанци – стотици хиляди несретни хора, които идваха с
упование и надежди в обезкръвената и разорена, но поне все още свободна част от
Отечеството, фактически само увеличиха и своето и всенародното бедствие.
Само допреди
десетилетие процъфтяващата стопански, водеща във военно и държавно-политическо
отношение сила в европейския югоизток, България бе превърната в незначителна
балканска държавица, обречена на мизерия и жалко съществуване.
Вътрешно-политическият живот се разви в две главни и противоположни
насоки: от една страна обезличаване на партийно-политическите среди на
българския национализъм, държани обществено отговорни за националните
катастрофи, а от друга – силно нараснало влияние на левите сили – комунисти,
социалдемократи /широки социалисти/, БЗНС. Пораженство
сред умерените и боязливите и повишена,
революционна активност у по-смелите, както и сред най-мизерстващите слоеве
на населението – селската и градската беднота и бежанците – бяха доминиращите
тенденции в следвоенното българско общество.
Общественото
олевяване след Първата световна война, бе общоевропейски процес, най-ярко
проявен в страните, които излязоха от войната победени или недоволни. Но и един
нов фактор се бе явил в европейската държавно - политическа действителност, на
който създателите на Версайската система не бяха обърнали внимание: утвърждаването на комунистическата
революция върху огромното пространство на някогашната царска Руска империя.
Държавните
мъже, които в 1919 г, кроиха картата на Европа и света, не можеха и да
допуснат, че много скоро болшевишка Русия, комунистическата империя на Ленин,
ще стане първостепенен фактор в борбата на силите за господство.
От друга
страна, победата на комунистическата революция в Русия даде нови импулси и
надежди сред победените и потиснати народи в Европа и Азия. Идеите за
национално помирение и сътрудничество, за социална справедливост, за свобода и
благополучие на колониалните и угнетени народи и части от народи, намираха
благодатна почва навред, където разорението и нищетата от продължителната война
бяха най-болезнени, а гнетът упражняван от завоевателния национализъм над владените
насила народи и части от народи – най-непоносим.
Свидетели
сме днес на един особен вид анахронизъм в методиката и терминологията,
прилагани от хората, които боравят с историческата проблематика. Думата е за
еднозначната употреба на понятия като фашизъм
/респективно антифашизъм/, комунизъм
/антикомунизъм/, националсоциализъм,
демокрация и оценъчните стойности,
придавани на тия понятия, както и на лицата чиято дейност е била свързана с
тях, без оглед на историческия момент.
Клеймото “фашизъм”, добило повсеместна гражданственост в наши дни, е свързано с
представата за тотално господство на една партия, овладяла с насилие държавната
власт и упражняваща насилие над хората и народите, върху които е успяла да
разпростре тая власт. Тази представа не се покрива със социално - икономическата
система, развита от италианския социалист Бенито Мусолини като фашистка доктрина. Същността й е класов
мир и сътрудничество в интерес на цялата нация, както и заместване на партийно
– парламентарното представителство със съсловно - представително тяло –
корпорациите. Сам авторът й упорито и многократно е подчертавал, че тази
система е пригодна единствено за италианската действителност и не е предназначена
за износ. При все това, сатанизирането на понятието фашизъм е факт много преди
избухването на Втората световна война. Като “антифашисти” се изявяват множество учени, общественици, културни и
стопански деятели, за които демокрацията в класическата й форма е
противоотровата на фашисткия деспотизъм. Главна заслуга за тази оценка обаче
има коминтернът, който клеймеше като
фашистки всеки режим и страна, проявили твърдост в противопоставянето си на комунистическото
настъпление в света, ръководено от Москва. Неоспоримо е, че италианският
фашизъм стабилизира политически страната, издигна я в стопанско отношение,
утвърди я като европейска велика сила, справи се с мафията и за 22 години до
свалянето му от власт се отчете с нищожния брой 20 души политически противници, лишени от живот – постижение, непознато
от друг тоталитарен режим.
Хитлеровият националсоциализъм
обещаваше на германския народ възстановяване на националното му достойнство, жестоко
унижено във Версай, издигане на Германия отново като велика сила и възвръщане
на изгубените след войната територии чрез ревизия на “мирните” договори от 1919
г. Наред с това – работа и заможно съществуване за всички германци. С тази
програма – напористо и фанатично пропагандирана – хитлеровата националсоциалистическа
германска работническа партия /NSDAP/
спечели доверието на милиони германци главно от работническите и бедни слоеве
на народа и предизвика отлив от социалдемокрацията – безпомощна със своя
социалистически интернационализъм и реши проблемите на германския народ,
превърнат в общество от бедняци, след чудовищната инфлация от 20-те години,
унизителните и непоносими репарации и огромните загуби на национални територии
и население.
Не може да
бъде оспорван фактът, че след като пое властта в Германия по парламентарно –
демократичен ред, NSDAP под
водачеството на Хитлер осъществи само за три-четири години 100 % обявената си
програма по мирен път. Но през пролетта на 1939 г. Берлин наруши грубо Мюнхенското
споразумение и с това откри път за насилствено, противоправно провеждане на
крайно шовинистични искания.
Далеч съм от
мисълта с краткото упоменаване на тези добре известни факти да оправдавам
тоталитарните системи, утвърдили се в Русия, Италия и Германия в периода между
двете войни. Важно е да се осъзнае, че оценката, която тези обществени движения
са получили в днешни дни, не бива да се прилага към политическите формации и
лица, действали някога като привърженици или заимствали от идейните начала на
тези системи. Не могат да бъдат оценявани по един и същ начин хората, които са
споделяли възгледите на фашизма, националсоциализма или комунизма в началото на
20-те, през 30-те или 40-те години на нашия век. Корените и на трите системи са социалистически: черпят сили и
импулси от напълно основателния критицизъм към социалния ред и обществени
взаимоотношения. И трите прокламират способността си да установят социална
справедливост, отхвърляйки върховенството на личността в обществената ценностна
система. Фашизмът и националсоциализмът в името на нацията – държава.
Комунизмът, принизявайки значението и на този фактор и извеждайки
върховенството на работническата класа в ценностната обществена система вече не
в рамките на една държава, а за целия свят. И трите имат месианско самочувствие, а от тук – идейният фанатизъм;
първите две – в национален, комунизмът – в планетарен характер.
Спрямо
демолибералния ред, характерен с политически
плурализъм, а в икономическо отношение означаван като капитализъм, и трите се стремят към коренната му промяна. Двигател
на тази програма е носителят на революционната идея, партията – месия.
Специално за
фашизма характерна особеност е закриването на парламента, партийното представителство
и замяната му със съсловно /корпорациите/, при запазване единствено на
фашистката партия като носител на месианската идея за нацията – държава. Тази
основан идея обаче не е монопол на фашизма и на неговия идеен вдъхновител
/Мусолини/. Позволяваме си да цитираме един забележителен труд, издаден много
време преди фашизмът да се утвърди на власт в Италия:
“… Политическите партии са изгубили правото си на съществуване. Всяко нещо, което е постигнало целите, в името на които е създадено, престава
да бъде полезно, то няма право да тормози, да обременява, да насилва живота…
политическите партии са постигнали целите си, те са осъдени да престанат да
живеят, като вредни вече, като пакостни
за новия живот… Неумолимата тази житейска необходимост диктува организирането на нови, съсловни политико – икономически
обществени сили. И те ще се създадат само върху развалините, върху труповете на
политическите партии. Друго не може да бъде.”
Това не е писано от Мусолини, а
от Александър Стамболийски в основния му труд “Политически партии или съсловни
организации.” София, печатница “Земеделско знаме”, 1920 г.
Когато човек
чете тези редове, издадени през 1920 г., а несъмнено премислени доста време
преди това и ги съпостави с основната
доктрина на фашизма, формулирана от Мусолини през 1919 г., поставя си въпроса: Кой
от кого се е повлиял, за да стигне до тази идея?
Разбира се,
никой не би си позволил да обвини Стамболийски във фашизъм; нито пък да
допусне, че при формулирането на фашистката доктрина, Мусолини е имал предвид
възгледите на българския земеделски лидер. Общото между тях се дължи на общата
и трудно оспорима оценка за безпомощността
на демолибералното общество чрез партийно – изборния парламентаризъм да решава успешно обществените и особено
социално – икономическите проблеми на държавата и нацията в тази епоха.
Ще се спра
върху някои характерни слабости на демолибералната система между двете войни,
което прави по-лесно обясними успехите на радикалните политически движения:
фашизъм, националсоциализъм, комунизъм по това време:
Силите
победителки в Първата световна война бяха предимно страни с утвърдени
демократични институции и традиция /Великобритания, Франция, САЩ/. Мирните
договори обаче, които те наложиха, не бяха проникнати от духа на международна и
междудържавна солидарност и демократизъм, формулирани в прочутите 14 точки на
Американския президент Уилсън, а от омраза и рушителна воля за мъст, както и от
домогванията да бъде осигурена трайна хегемония на европейските велики сили,
победители в Първата световна война и на техните по-малки съюзници /Полша,
Югославия, Чехословакия, Румъния и пр./. Също – да се увековечи колониалната
система, като се придобият автоматически и бившите германски колонии. Така
Версайската “мирна” система се превърна в диктат от страна на победилите демокрации
над демокрацията на победените.
Уязвеното
национално достойнство на победените народи обаче стана основен фактор за
възникването и разрастването на реваншистки и крайно националистически
обществени движения. Хитлер не би бил възможен без диктата във Версай. И
успехът на фашизма в Италия не би бил по всяка вероятност възможен, ако
победителите не бяха омаловажили участието на Италия – макар и закъсняло -, и
унижили италианците с лишаването им от Истрия, а и от Алто Адижо. Версайската
система – продукт на омраза и мъст, предопредели тържеството на фашизма в
Италия и националсоциализма в Германия – обратно насочена омраза и воля за
реванш на унизените германски и италиански народи. Разбирането, че демокрация
не значи само система на държавно устройство, но и принцип на равнозначност и равнопоставеност в междуличностните и
междудържавните отношения, бе чуждо на победилите демокрации в Първата световна
война. Европа и светът трябваше да изстрадат и преживеят ужасите на Втората
световна касапница и дълголетния комунистически тоталитаризъм, за да стигнат до
съзнанието, че Демокрация и Цивилизация
значат преди всичко друго – СВОБОДА И РАВНОПРАВИЕ ЗА ВСИЧКИ – ХОРА, НАРОДИ И
ОБЩЕСТВА.
Но в епохата между двете световни
войни демокрацията беше далеч от този идеален образ, който за съжаление и днес
е осъществен само в една малка част от света. Към посочените вече недъзи на
демолибералната система ще упоменем още и следните:
- Израждане на обществения плурализъм в котерийно многообразие, заразено
от корупция, а от там – безпомощност да бъдат решени проблемите на
производството и разпределението в интерес на широки обществени слоеве в
национален и междудържавен план. В това отношение показателни са кризисните
процеси /финансови и икономически/, особено световната криза /1929 – 1933 г./,
както и системното унищожаване на суровини и храни, с цел да се поддържа нивото
на цените им, вместо да се търси механизъм на разпределението в интерес както
на производителя, така и на консуматорите.
- Неспособност на демокрацията да
реши малцинствените проблеми, възникнали и изострени след края на войната
като основна причина за дълготрайно поддържане на напрежението в международните
отношения.
-
Запазване на колониалните империи, а от там – необходимостта от поддържане
на постоянни крупни въоръжени сили / особено военноморски/, за да се държат в
подчинение колониалните народи. Показателно е, че страните с най-добре изразена
парламентарно – демократична обществена система по това време / Франция и Великобритания/
бяха същевременно и най-могъщите колониални империи.
Борбата на
колониалните народи срещу имперското господство намери своя вдъхновен идеолог и
водач в лицето на индуса Махатма Ганди. Съвместно с другия индуски лидер в
духовен план – Рабиндранат Тагор – бе формирана концепцията за нацията –
чудовище и за “Европейския национализъм” като причина за нещастията не само на
Индия, но и на човечеството въобще. Тази идейна позиция стана програма за борба
чрез СИЛАТА НА ИСТИНАТА /”сатиаграха”/ или “пасивна съпротива”. Заклеймявайки “национализма” въобще и в
световен обхват, Ганди не си е давал сметка, че всъщност той клейми завоевателния,
имперски национализъм на Великобритания, а че той сам, Ганди се явява
представител на национализма на потиснатите и борещи се за свобода и равнопоставеност
народи – ДЕМОКРАТИЧНИЯ НАЦИОНАЛИЗЪМ.
Този, макар
и бегъл, обзор на обстановката в Европа и света в началото на 20-те години би
следвало да ни убеди, че и ДЕМОКРАЦИЯТА не
трябва да бъде еднозначно оценявана като система “по-добра от която не е
измислена”. Поне би трябвало да бъдем по-въздържани при заклеймяването на
обществените среди и дейци, които са търсели други възможности на обществен ред
за своите народи и/или за света въобще.
ПОЛЯРИЗИРАНЕТО на българското общество след катастрофата през 1919 г.
съвсем естествено даде превес на партиите, които бяха срещу участието на
България във войната и особено срещу включването й на страната на Централните
сили. Изключително нарасна престижът на БЗНС и на водача му Александър
Стамболийски. В следвоенната обстановка, само за две години БЗНС се утвърди
еднопартийно на власт и започна да осъществява реформаторската си програма. Успехите
при осъществяването на тази програма бяха обаче засенчени от недомислени,
прибързани, а дори и вредни “реформи”, които постепенно настройваха срещу
управлението на БЗНС все по-широки обществени слоеве, включително и среди,
които бяха приели еднопартийното утвърждаване на БЗНС на власт като напълно
естествено. Примитивната правописна реформа, унизителното отношение към
командния състав на войската, формирането на партийна армия /оранжева гвардия/,
недостойното, оценявано дори като угодническо, държане към победителите,
специално към тиранична Сърбия / по това време вече “Кралство на сърби, хървати
и словенци”/, отказ от грижа за българите, останали под чуждо господство,
особено в Македония, враждебност към работническите организации и съюзи
/синдикатите/, опълчиха срещу управлението на БЗНС интелигенция, офицерския
корпус, работничеството, организациите на бежанците и поробените, ВМРО. Прояви
се и очакваното “опиянение от властта”, изразено в крути мерки и насилия срещу
политическите противници, а в собствените редове – заразата на корупцията,
която отблъсна дори дългогодишни заслужили дейци на Съюза. С всеки изтекъл ден
ставаше все по-ясно, че БЗНС не е бил готов за еднопартийно управление на страната.
Отрицателната оценка породи обществения ЗАГОВОР, който успя чрез силата на
войската да осъществи преврата на 9 юни 1923 година.
Независимо
от мотивите за преврата и неоспоримия факт, че той бе посрещнат с облекчение и
задоволство от широки среди на българската общественост, това бе акт на
политическо насилие, при който бе свалено от власт законно избрано правителство
и бе убит без съд и присъда министър - председателят Александър Стамболийски.
Този акт бе с тежки последици за българската политическа действителност,
включително до наши дни. БЗНС бе политическа рожба на нашия, в мнозинството си земеделски
народ. Естественото му място в политическия живот на страната бе позицията на демократическия
национализъм. Насилственото сваляне от власт на БЗНС обаче тласна значителна
част от лидерите и привържениците му в лоното на левия революционен радикализъм
без ясно съзнание за опасните подмоли, в които неестественият “Единофронтовки съюз” щеше да ги
завлече.
Докато в България
назряваше и се разкри конфликтът между “двете буржоазии – селската и
градската”, крайно левите – комунистите набираха сили и се подготвяха
/ включително с оръжие/ за решително действие. Идеята на Троцки за перманентна революция
в световен обхват доминираше в умовете и
сърцата на огромни човешки маси, особено всред победените и потиснати народи.
Бе още началото и светът не можеше да знае, че зад примамливите идеи, развени
под червеното знаме с емблемата на сърпа, чука и Кремълската звезда, се
притаява заговорническа група от не съвсем уравновесени хора, обладани от бяс
за власт, омраза и жестокост, която щеше да утвърди най-деспотичната система за
господство в човешката история. Още липсваше опитът от приложението на
социалистическо – комунистическата икономическа система, която обещаваше
всеобщо благоденствие, и на която историята предостави необикновено дълъг период,
за да докаже възможностите си, но която завърши с катастрофа, след като погреба
или докара до мизерия и глад стотици милиони хора върху повече от една пета от
земята, дарена с изключителни природни богатства и обитавана от народи,
изградили във вековете многолика култура.
Но в
началото на двадесетте години Съюзът на съветските социалистически републики бе
символ на надежда за милиони бедстващи и угнетени човешки същества. Коминтернът – ръководният център на
революцията разчиташе именно на тяхната вяра, мъка и отчаяние за постигане на
целите си.
В Коминтерна правилно
бяха оценили неспокойните Балкани като най-перспективен район за пренасяне и
разпалване пожара на световната революция. България бе особено примамлива стръв
за домогванията му. Тук нищетата и отчаянието сред кръвопролитните войни и
катастрофи бяха взели най-големи размери. Тук действуваше революционната народоосвободителна
армия на македонските българи – ВМРО, която възкръсна от пепелищата и в тежкия
период на всеобща покруса отстояваше националното достойнство и порива към
свобода на поробените, срещу насилията и асимилационните домогвания на сръбския
и елинския завоевателен национализъм. Тук бе извършен превратът на 9 юни, който
естествено бе опълчил срещу новите властници значителна част от селските маси.
Именно тази
“революционна обстановка” в България бе моментално и точно
оценена от ръководството на Коминтерна / Зиновиев, Радек/, което заповяда на
подчинената му Българска комунистическа партия да поведе незабавно народа към
въоръжено въстание.
Заповедта на
Коминтерна срещна твърдо противодействие от страна на някои изтъкнати водачи на
българските комунисти. Те бяха съизживели трагичната съдба на своя народ,
познаваха хала му и въпреки несъмнената си революционна вяра и закалка, не
искаха в такъв момент да го поведат отново на заколение. Според мен това е най-достойният акт за цялото
стогодишно съществуване на БКП.
Тогава
ръководителите на Коминтерна изпратиха в България безотечественика Васил
Коларов, който отстрани непокорните лидери на БКП и тласна изтерзания ни народ
в кървавите гърчове на гражданската война. Това бе и краят на автономното съществуване
на БКП.
Погромът на септемврийските метежи не
отрезви комунистическите господари в Москва. Последва заповед: отново курс към
въоръжено въстание! В подготовката му се роди адската идея за взривяване на
Софийската катедрала “Света Неделя” в момент на богослужение и в присъствието
на висшето държавно и военно ръководство на страната. Атентатът – най-потресаващият
терористичен акт на всички времена – бе извършен от военната организация на БКП
успешно (16.IV.1925 г.),
но резултатите му бяха тъкмо противни на очакваните. Вместо унищожение на
държавното ръководство, анархия и революционна експлозия, последва унищожителен
удар срещу комунистическата партия и нейните интелектуални поддръжници и
вдъхновители, включително с осъдителни
действия на политическо насилие и жестокост.
Гражданската война, която комунистите разпалиха в страната по
заповед на коминтерна, има тежки последици за българската политическа
действителност. Ожесточението, с което се водиха вътрешните борби, доведе до
гибелта на достойни чеда на България и от двете страни. Поляризацията на
обществените сили, включително в средите на ВМРО, изкопа пропаст между
враждуващите лагери, която и до днес не може да бъде преодоляна. Заета във
вътрешни борби и проблеми, българската общественост изостави нерешения и болезнен
национален въпрос. Настъпи времето на идеологическия /вече не войнствен/
интернационализъм и на абстрактните и безлични хуманистични и псевдофилантропични
увлечения. Не само политическият, но и цялостният духовен живот на нацията бе
изпразнен от национално съдържание и пориви и оставен вече на по-бавното, но
по-трайно действие на решителните сили на отрицанието и пораженството.
В тая
отчайваща вътрешна и международна обстановка, младежта на България,
поколението, което расна във войни, всенародно бедствие и вътрешни метежи,
възкреси идеалите и вярата на българския
възрожденски демократичен национализъм. Млада България не се примири с
трагичната обреченост на своя народ, а я прие като своя съдба, която тя е
призвана да измени. Децата не отправиха упреци и проклятия към бащите си за
тежкото наследство, което тегна върху плещите им. Не поеха през границите да
търсят лично благополучие и успехи по широкия свят. Издигнаха поваленото и
охулвано знаме на родината и го направиха емблема на своята вяра в бъдещето й,
както и на готовността си да й служат докрай.
***
По това
време партията на българските комунисти, понесла тежки удари след неуспешните
си опити да се добере до властта чрез въоръжени метежи и терористични акции,
беше възприела по-бавната, но много по-перспективната тактика на постепенно
проникване и широко влияние, включително в управленските структури. Легализирала
се под камуфлажната фирма “Работническа партия” (февруари 1927 г.) тя преучреди
и младежките си структури от забранения със ЗЗД Български комунистически
младежки съюз /БКМС/ в новонаименования Работнически младежки съюз /РМС/ -24
май 1928. Така легализиран РМС предприе организационно настъпление в университета,
гимназиите и в неполитическите съюзи и организации, някои от които бърже успя
да постави под свой контрол.
За българската
политическа действителност септемврийските метежи от 1923 г., атентатът в
катедралата “Света Неделя” /1925/ и комунистическите терористични акции,
въпреки множеството безсмислени жертви и от двете страни, имаха и определено
положително значение: разкрит бе твърде рано истинският облик на болшевишкия
съветски комунизъм, а българските обществени среди и дейци получиха точна,
макар и скъпо платена информация за същността му. Именно затуй младежките среди,
които отхвърляха комунистическата идеология и практика, бърже почувстваха
опасността от ремсовото настъпление и минаха в противодействие. В това
отношение особена активност проявиха младите родозащитници. В края на 20-те
години обаче, въпреки организационното разширение и нараснало влияние на съюза
Родна защита, в ръководството му възникнаха конфликти и противоречия не само от
личен, но и то идеен и програмен характер. Прокламираните идейни позиции, в
много отношения чужди за българската действителност, не се възприемаха
безрезервно от младите. Програмната неопределеност, липсата на конкретно
поставени задачи и следващи от тях действия разколебаваха доверието в
ръководителите.
***
На 13 юни
1930 г. в дома на Алекси Ангелов /”Криволак” 14, София/ се състоя среща на
водачи на някои младежки секции “Родна защита” от няколко градове на страната.
“Бунтарите” решиха единодушно да учредят самостоятелна организация със свои
идейни начала и програма, свободни от домогвания към властта и от каквато и да
било зависимост и принадлежност към традиционни или новосъздадени партии и
движения. Веруюто им кристализираше в лаконичната формулировка: НАЦИОНАЛНО
МОЩНА И СОЦИАЛНО СПРАВЕДЛИВА БЪЛГАРИЯ. То включваше социална защита и грижа за
слабите – безработните, бездомните, бежанците; противодействие на рушителния
интернационализъм и преди всичко – срещу комунизма и влиянието му чрез РМС сред
младежта; близко сътрудничество с основните институции за национално възпитание
– училище, църква, казарма; ревизия на диктата от Ньой. Като знак на приемственост
с духа на Възраждането, с неосъществените идеали за възрожденския
интернационализъм, възстановиха наименованието на предосвобожденските формации,
създадени от патриарха и идеолога на българското национално - освободително
движение Георги-Сава Раковски – Български легии, Легиони. В политическата
действителност се яви обществена сила от непознат до тогава тип – изключително младежка по състава / най-възрастните
бяха студенти на 24-25 години/. Учреден бе СЪЮЗ НА МЛАДЕЖКИТЕ НАЦИОНАЛНИ
ЛЕГИОНИ.
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар