6) Из "Легионерството", Д. Марков - "Заключителни думи"

(Марков, Д. - "Легионерството. Възникване, историческа роля и съдба (политико-исторически обзор)". С., 1999 г., с. 86-92)

Съдбата на Съюза на Българските Национални Легиони след падането на страната ни под егидата на Съветския съюз бе предопределена от историческата роля, която пое и игра между двете войни и в хода на Втората. А тази роля бе: възпиране на комунистическото настъпление – в умовете, сърцата, волята и действията на хората.

         

Малцина са тия, които днес могат да оценят по достойнство тая основна историческа заслуга на легионерската организация. Убеден съм, че при утвърждаването на комунистическата диктатура у нас и последвалото полувековно тотално комунистическо господство, нашият народ щеше да бъде тежко увреден в народопсихологическо и морално отношение без противоотровата на легионерството. Тя действаше повсеместно, в цялата страна. Вече не чрез организационни импулси и действия – организацията не съществуваше – а чрез гражданското и човешко поведение на хилядите хора, минали през организацията, които не можеха да бъдат унищожени докрай и чиято душевност, както се оказа, комунистическите насилия не бяха в състояние да деформират. Без да познават философските и политически възгледи на Рабиндрат Тагор и Махатма Ганди, легионерите действаха в духа на сатиаграха – силата на истината, “пасивната съпротива”. Не с оръжие и саможертвено контранасилие, а с честно и достойно присъствие сред хората: в предприятията, в минните галерии, зад решетките на затворите и концлагерите, пред лицето на смъртта. Техният стоицизъм, гражданското им и човешко поведение действаха като заразяващ пример и порив за следване: “Значи и така може. Трябва така!” Без да е внушавано и подкрепяно от някакъв организационен център, то се оказа мощен възпиращ фактор в процеса на морален упадък и национално обезличаване.

         

Така легионерството изигра великолепно ролята на ИМУННА СИСТЕМА в обществения организъм, която го спаси от ЗАРАЗАТА НА ВЕКА – КОМУНИЗМА.

         

Именно затова жестоката разправа на победилия комунизъм в България с легионерството бе закономерна и предвидима. Дошли на власт в резултат от злощастните повратности на народностната ни съдба, комунистите не можеха да забравят и простят. Благородно великодушие е необходимо, за да е способен човек на това. Комунистите не го притежаваха; а пък историята именно на тях предостави, като на победители, благородната възможност да осъществят национално помирение и единство. Но дори да бяха морално годни да го постигнат, те нямаше да успеят, защото не бяха свободни: не само понеже България бе поставена в стегалата на комунистическата суперсила, чиито служители бяха приели да бъдат. Свободата е немислима без способността да признаеш на противника си същото право на мисъл и действие, което искаш за себе си. До тази максима човешкото съзнание стига в страданието, което или разрушава личния и обществен морал, замествайки го със стихията на омраза и жажда за мъст, както бе станало с комунистите, или го калява във всичките му определители, които в своята цялостна същност наричаме човечност, както стана с нас, легионерите. Това не можеше да се получи в системата, която учеше своите следовници, че противникът подлежи на унищожение.

         

Брошурата, която предлагам на българската общественост, има за предмет историческата роля и съдба на организацията, не и на хората, легионерите, след катастрофата на 9.IX. То е друга тема, която изисква огромен допълнителен труд и време. Други ще се заемат с това. Тук ще посоча само няколко имена на хора, чийто живот беше посечен непосредствено след преврата:

         

Стоимен Лазов – околийски водач на Пловдив. 9.IX.44 г. го заварва мобилизиран като офицер в Беломорието, идва си в отпуск, задържан е и – без вест. Гробът му е незнаен и до днес.

         

Манчо Манчев от с. Махалата, Плевенско, /Прекръстено на името на масовия убиец Пело Пеловски/. Момчето е арестувано в Ловеч и до днес – без вест.

         

Д-р Илия Велков, Венелин Шутилов, йеромонах Паладий от Видин – избити по невъобразимо жесток начин в м. “Вълчешки дол”.

         

Георги Цолов, 18 годишен ученик от Сливен. Повикан в милицията, “изчезва безследно”. Когато разбира участта на момчето си, бащата се самоубива, защото сам, като добросъвестен гражданин, го е завел в милиционерския участък.

         

В Плевен – 60 годишния адвокат Георги Марков. Бивш член на ВССъд и Главното водачество – убит без съд и присъда. Георги Радков – водач на младежите дружини /ОМД/; като офицерски кандидат е повикан в милицията и от там – “безследно изчезнал”.

         

Тодор Табаков – изключително надарен младеж, първенец на випуска си, основател – редактор на списание “Златоструй” – грабнат от улицата и “безследно изчезнал”.

         

Варна – околийският водач Христо Недев – по присъда на “Народния” съд.

         

Шумен – Антон Жеков, като мобилизиран офицер – по присъда на “Народния” съд. Племенник на големия български творец – композитора Панчо Владигеров. Вуйчото се опитва да го спаси и наистина издейства от регентите помилване. Но в Шуменския затвор скриват документа, разстрелват подпоручика и едва тогава телеграмата излиза наяве.

         

Както отбелязах, мартирологията на легионерите след 9.IX. е отделна тема, която изисква съответно научно изследване и представяне. Това е вече пътят в епохата не на организацията, която вече не съществува, а на хората, които остават – на човешките тела и души, който път легионерите в преобладаващия си брой достойно извървяха, давайки пример на идващите подир тях, на новите млади, за нравствена устойчивост, солидарност и човешко достойнство.

        

Историческата роля на СБНЛ не се изчерпва с упоменатата вече основна обществена мисия, която организацията блестящо изпълни. През целия период на действеното си съществуване Съюзът култивира в българската младеж няколко великолепни качества, които отсъстват и са почти безнадеждно невъзстановими в днешната ни действителност:

1. Любов към Отечеството и Народа до саможертвена готовност.

2. Чувство за отговорност пред бъдещето по основните проблеми на националното битие и социалната действителност.

3. Политическо мислене и действие, освободени от предразсъдъци и вражди. Съзнание, че “Всички сме чада на България”.

4. Възпитаване на младежката общност още от пубертета на истинска другарска солидарност, взаимопомощ, грижа за материално слабите, за бедните деца на своя народ. Култивиране на почтеност и скромност в личния живот. Отговорно отношение към всяка стотинка обществени средства.

5. Култивиране на рицарската способност да се чувства човек щастлив, когато дава на другите, а не, когато взема.

А всичко това оценено в цялост, ще рече: подготовка на общественици, родолюбци в действие – националисти, демократи, морални хора.

         

Повече от четвърт милион млади българи минаха през организацията за по-малко от 15 години, в които тя действаше легално, полулегално и нелегално. Тя даде душевната закалка и стоическото достойнство на поколението, което трябваше да понесе най-тежките удари на утвърдилата се в страната ни комунистическа диктатура.

         

Тези 250-300 хиляди легионери присъстват и в днешното битие на родината. Не с нищожния брой на оцелелите до наши дни, а с децата, с внуците, с приятелите, с духа на младостта ни, пренесен през десетилетията на гнет. Този дух предаваме на младите, които идват при нас, повярваха ни и поеха най-доброто, което сме съхранили. Тяхно е бъдещето и те ще намерят пътя.

          

Историкът, който се наеме да изследва научно и представи истината за легионерството, ще открие в документите и свидетелствата на епохата много младежка мечтателност, наивност, а и крайни становища и действия. Но нека не забравя, в коя епоха се роди, расна и бе посечена преди да възмъжее, младежката легионерска организация. Това бе епоха на локални и глобални световни конфликти, на метежи и революции, изпитания на нови обществени системи, някои от които отстоявани от привържениците им с почти религиозен фанатизъм.

         

А в коя България възниква легионерството? В разорената от катастрофални войни страна, в общество, настръхнало и разсечено от кървавите бразди на граждански стълкновения и непримирима вражда. И ето ги младежите от 30-те години на века, без  материални средства за борбата, която подемат / нито един богат български търговец или индустриалец не ги подкрепи/, без напътственото и насърчително присъствие на бащите -  те стояха настрана и не вярваха. Какво може да се иска от тях при тия дадености? Мъдростта, за която дори днес обществото ни не е дозряло? Пророческо ясновидство? Детайлна оценка на собствените пориви и вяра? Би трябвало да са гении, ако можеха всичко това. Нямаше гении в Съюза на Младежките Национални Легиони. Но имаше много хиляди, които с разум и сърце посветиха младия си живот на Отечеството. И стотици, чийто живот бе погубен заради тази вяра.

         

Днес, когато възкресяваме спомена за легионерската организация, за истинската й роля в новата история на България и за съдбата на хората, които й принадлежаха, един въпрос изисква честен отговор: Коя е действителната разцветка в политическия спектър, която трябва да им се присвои. Добросъвестният историк на тази епоха следва да даде единствен отговор: 

ТРИБАГРЕНИКА НА ОТЕЧЕСТВОТО НИ БЪЛГАРИЯ!