3) Из "Легионерството", Д. Марков - "Легионерство и фашизъм"

(Марков, Д. - "Легионерството. Възникване, историческа роля и съдба (политико-исторически обзор)". С., 1999 г., с. 26-36)

Тази тема е била използвана многократно в обвинителен план спрямо СМНЛ с драматични, а в много случаи и с трагични последици за хиляди младежи, които в тридесетте и в началото на четирийсетте години на века направиха своя избор и влязоха в редовете на легионерската организация.

           

Клеймото “фашисти” и то в най-осъдителния смисъл, който това понятие е придобило в наши дни в резултат главно на “антифашистката”, т.е. на комунистическата пропаганда, бива щедро нанасяно на всички легионери, включително на оцелелите до днес. Този похват е съвсем понятен, когато идва отляво, особено от страна на комунистите. Защото последните наричаха “фашисти” всички обществени лица и среди, които заемаха ярко антикомунистическа позиция. А у нас за времето между двете войни именно легионът беше такава ярко изявена антикомунистическа формация. Но клеймото “фашисти” до ден днешен ни лепят и хора от центристко-демократическите, а дори и от някои десни и националистически среди. По този начин тези наши недоброжелатели си създават удобството да се разграничат от най-изявената антикомунистическа среда в българската политическа действителност и да манифестират своята “открай време демократичност и хуманизъм”. Има нещо основно неморално в стремежа на тия хора по такъв начин да си обезпечат политически комфорт.

          

 Обществената активност на българската младеж между двете войни беше предопределена от нещастията, сполетели страната и народа ни. Когато след преврата на 19 май 1934 г. българското общество бе лишено от организиран политически живот, в младежките среди само ремсистите и легионерите продължиха на свой риск и по своя вяра да действат организационно-политически. В тая тяхна дейност намери израз естественото за младите хора себеотрицание – готовността да жертваш от себе си за другите, за това, в което вярваш. Обществената пасивност на младежите – абстрактни хуманисти и демократи по това време – бе проява на псевдоелитарен егоизъм. А те се гордееха със своята политическа незаангажираност и “свободомислие”. Естествено, след 9 септември 1944 г. в сравнение с легионерите, третирани от новите властници като “най-лошите фашисти и злостни врагове” те се ползваха с известно зачитане. Но много скоро най-достойните от тях трябваше да платят твърде скъпо полицата на своето свободомислие.

          

 Съпоставката фашизъм-легионерство ще проследя в четири основни линии: символика, организационна структура, идеология-програма, действие.

           

Символика. Не може да бъде отричан фактът, че в първите години от създаването на легионерската организация в символиката й присъстваше символът на националсоциализма, пречупеният кръст, свастиката. Няколко думи по обстоятелствата относно приемането и отхвърлянето на този символ.

           

Първата световна война завърши с Версайската “мирна” система, която бе тържество на омразата и волята за мъст в международните и междудържавни отношения. На победените страни и народи победителите отредиха продължителен период на мъки, несгоди и страдания. По това време в Австрия, Германия, България, Унгария тази съдба на мъченичество и незаслужено страдание бе често изразявана символично с вериги и/или с християнски кръст като символ на най-чистото и най-незаслужено страдание.

           

В началото на 20-те години идейно-програмните стремежи на Германската Национал Социалистическа Работническа Партия  /NSDAP/ започнаха да добиват и международна популярност преди всичко като доктрина, проникната от идеята за достойно национално и социално битие и справедливост не само за германския, но и за всички победени и потиснати народи и части от народи в Европа и в света. Лаконичната формулировка на тази доктрина гласеше: Ревизия на Версайския ред! Пречупване на оковите и кръста от Версай! Така схващана, тази основна идейно-програмна позиция на Хитлеровата партия, позиция на безусловен ревизионизъм, се свързваше естествено с единствения партиен символ на NSDAP – пречупеният кръст, свастиката, като символ на пречупеното насилие, преодоляното страдание. Логично бе този символ, схващан в изтъкнатия план, да бъде приет от политически формации с ярко изразена ревизионистична насоченост и в други победени и потиснати страни. Както и стана.

           

Не е установено, по чие предложение и кога свастиката е била приета като елемент от символиката на СМНЛ. Но че това е бил смисълът, придаван на този знак от легионерите, свидетелстват не само оцелелите от това време хора. Забележителен е фактът, че пречупеният кръст е приет в символиката на СМНЛ по време, когато Хитлеровата партия е още твърде далеч от властта в Германия. А в 1934-35 година, именно когато NSDAP е победила и тотално овладяла институциите на властта в Германия, СМНЛ отхвърля този символ и го замества с черните полета на Сан-Стефанска България. Забележително е още и това, че актът на отхвърлянето става след срещата на водача на СМНЛ Иван Дочев с германския фюрер – март 1934 г. Този неоспорим факт опровергава клеветата, че на въпросната среща СМНЛ е приел в някаква форма върховенството на NSDAP  и че дори е бил материално субсидиран от Хитлеровата партия. Истината е, че на срещата си с Хитлер главният водач на СМНЛ Иван Дочев е могъл да се убеди, че както в програмно-идейната насоченост на NSDAP, така и в нейния символ, грижа за други победени и потиснати народи липсва и свастиката е всичко друго, но не и символ на пречупения кръст на техните унижения и страдания.

           

Друг аргумент, с който противниците на легионерството си служат при обвинението на съюза във фашизъм, е нескриваната и неоспорима симпатия на СБНЛ към политиката на Италия и особено на Германия както преди, така и след поемането на властта от националсоциалистическата партия. Мотивацията за това отношение на легионерството специално към Германия не е от идеен характер. Определящ бе ревизионизмът като основен политически момент в германската държавна политика. Идейно-политическият облик на държавата бе от второстепенно значение. За легионерите от началото на 30-те години важно бе не това, кой управлява Германия – клерикали, социалисти, националсоциалисти или дори комунисти; важно бе, че Германия бе единствената европейска сила, КАТЕГОРИЧНО ЗАСТЪПВАЩА ПОЗИЦИЯТА ЗА ревизия на Версайската “мирна” система, а това значеше, че легионерите са за Германия, защото и те бяха категорично за ревизия на Ньойския диктат. Опитите да се придаде на това спонтанно и съвсем естествено отношение идеен характер и едва ли не идейна идентичност, не издържат добросъвестна критика.

         

В периода между двете войни мястото и ролята на Германия в междудържавните отношения в европейски, а и в световен план в значителна степен влияеха върху престижа и на малките победени страни – Австрия, Унгария, България, дори независимо от конкретната политика, която Германия водеше с всяка от тях. В сила бе особен автоматизъм на морална обвързаност с Германия. Този факт намира потвърждение в редица решения и действия на силите-победителки в Голямата война. Германия отхвърли едностранно репарациите. Престанаха да ги изискват и от Австрия, Унгария и България. Германия отказа да спазва военните клаузи на Версайския договор. Великобритания, Италия и Франция се примириха и наскоро след това решиха (Стреза, март 1935 г.) да бъдат освободени от военните ограничения и другите победени страни. По малките държави-победителки протестираха и се помъчиха да осуетят изпълнението на решенията от Стреза, но накрая и те отстъпиха. Последна бе освободена международноправно от ограниченията по Ньойския договор България (Солунското споразумение между балканските страни – юли 1937 г.). Но още преди това цар Борис III и военният му министър генерал Луков осъществиха за броени седмици реформирането и превъоръжаването на българската войска; и не се поколебаха да демонстрират този факт пред света с Гергьовденския парад на 6 май и маневрите на Шабанца – септември 1937 г.

         

За членовете на СМНЛ, както впрочем за почти цялата ни общественост, идеите и домогванията на германския национал - социализъм бяха почти напълно “непозната земя”, terra incognita. От време на време инцидентно в печата се явяваше някоя и друга публикация, като се изтъкваше предимно особения характер – едновременно националистически и социалистически – на това мощно, в основата си ревизионистическо и дори реваншистко движение. Такива публикации зачестяват след 1933 г., когато NSDAP е вече на власт и започна твърде успешно да осъществява своята социална, но и ревизионистична програма. / Присъединяването след плебисцит на Саарската област отново към Германия през 1935 г. например/. Неоспорим факт е обаче, че основният идейно-програмен труд, “библията” на националсоциализма, Mein Kampf, написан от Хитлер в затвора след неуспешния опит за преврат през 1923 г. остава непреведен на български език / дори не и извадки от него/ и непознат за българската общественост не само до края на Втората световна война, но дори половин век след това през целия период на комунистическия тоталитаризъм. Ще цитирам един малък откъс от този “труд”:

           

“ Още в 1920-21 година, когато национал-социалистическото движение започна бавно да се издига над политическия хоризонт и тук-там добиваше признание като освободително движение на немската нация, от различни страни и среди към партията ни се отнасяха хора, желаещи да установят връзки между нас и освободителните движения на други страни. Това ставаше най-често по линия на пропагандирания от мнозина “Съюз на потиснатите нации”. Отнасяше се предимно за представители на някои Балкански народи, а също така от Египет и Индия, които винаги ми правеха впечатление на реално безпочвени, важничещи бъбривци…

           

… Винаги съм бил против подобни действия. Не само защото съм имал да върша и нещо по-добро от това да прахосвам седмици в безпощадни “разговори”, а и защото смятах, че дори ако става дума за оторизирани представители на такива нации, всичко това е не само безсмислено, но дори вредно… Като човек на народа, който оценява стойността на човешките общности на расова основа, аз дори само поради расовата малоценност на тези, тъй наречени “потиснати нации” нямам право да свързвам съдбата на своя народ с тяхната.”

“MEIN KAMPF”- 661-во издание

Мюнхен 1942 г, с.744-745

Ако макар дори само този пасаж от обемистото съчинение на Хитлер бе станало достояние на българските националисти и специално на легионерите, които се чувстваха обречени да принадлежат именно към “тъй наречените потиснати нации”, симпатиите им към Хитлерова Германия щяха да се изпарят за броени дни. За съжаление, Mein Kampf остана непреведена на български. След 9 септември 1944 г. тази книга бе инкриминирана, и притежанието й – опасно. Когато в 1946 г. известният наш учен, ревностен борец срещу расизма, проф. д-р Методий Попов ми даде своя екземпляр, за да го прочета, наред с предупреждението, да го крия, промълви: “ Какви глупаци! Забраняват книга, която сама агитира срещу своя автор и налудничавите му идеи.”

           

В организационно - структурно отношение СМНЛ, респективно СБНЛ, чрез устава си утвърждаваше водаческия принцип на ръководство, като правомощията на Главния водач предоставяха твърде големи възможности за налагане на лична воля и контрол. Спрямо многостепенната водаческа система на фашистката партия в Италия и на NSDAP в Германия, водачеството в легионерската организация имаше само три степени: главен водач, околийски и секционни водачи. Централното ръководство включва институциите Висш Съюзен Съвет, Върховен Съюзен Съд, Главен водач и Директория. Върховният Съюзен Съд има право да спира заповеди и нареждания на главния водач, като след такъв акт е длъжен да свика Върховния съюзен съвет, за да се произнесе по възникналия проблем. При разрастването на организацията и превръщането й в СБНЛ директорията се замества с Главно водачество от 20 души, всеки от които оглавява съответен отдел. Секционните поделения прерастват в легиони по места, организационно обединени в околийската структура. Секции остават местните й структури: ученически, селски, работнически, свободни.

           

Водаческият, авторитарният принцип нито е изработен от легионерите, нито пък е заимстван от фашизма, националсоциализма или комунизма. Истината е, че тази форма на обществени взаимоотношения, позната от векове, е намерила широко приложение в епохата между двете войни не само в Европа, но повсеместно в света. Специално за стария континент обстановката след Първата световна война и победата на революцията в Русия се характеризира с множество ляворадикални метежи, революции, политическа нестабилност, стопански и финансови кризи. Нуждата от ефикасно противодействие на тези деструктивни сили и процеси срещу заплахата отляво извикваше нужда от силна централна власт, представлявана от авторитетни личности, твърде често – изтъкнати военачалници: адмирал Хорти в Унгария, маршал Пилсудски във Финландия, Мусолини – Италия, Хитлер – Германия, маршал Антонеску – Румъния, генерал Франко – Испания, Кемал Ататюрк  -Турция.

           

Европейският авторитаризъм, утвърдил се между двете войни, не е резултат от широко разпространение на фашистките идеи, а естествено противодействие срещу заплахата главно от настъплението на интернационалния революционен комунизъм. Крайната му форма – германският националсоциализъм може да бъде оценена като несъразмерна, алергична реакция срещу разрушителната заплаха, подсилена и от някои специфични за Германия политически и национални мотиви.

           

От увлечението в авторитаризъм не бяха гарантирани в моменти на изключително социално и национално напрежение дори страни с утвърдена демокрация. В 1931 г. в САЩ Франклин Рузвелт  с “Новия курс” пое към държавно регулирана и контролирана пазарна икономика, за да изведе страната си от тежката финансова и икономическа криза. Няколко години по-късно той предприе нечисти и противоконституционни маневри, за да ликвидира най-напред яркия си противник Чарлс Линдберг – летеца-национален герой на САЩ от 20-те години, а след това и за да си осигури трети президентски мандат, вкара Америка във войната. Не са малко подобни моменти в политическата кариера и на Уинстън Чърчил – водача на Великобритания и народите на империята й по време на Втората световна война.

           

Забележително е, че докато лидерите на традиционно демократически държави минават към авторитаризъм в периоди на кризи и войни, младежката организация на легионерите, която уставно и организационно стои на водаческо-авторитарни позиции, спонтанно и безконфликтно еволюира към демократични форми на организация и политическо действие: изборност на водачите, строга отчетност и отговорност на същите в материално отношение, плурализъм на мнение и вишегласие при вземане на решения.