д-р Димитър Вълчев, СБНЛ, март 1939 г.
Около личността и делото на Хр. Ботев у нас от край време се води нестихващ спор: той е наш – казват националистите, – защото като никой друг той възпя пламенното всеотдайно родолюбие и запечата това си верую с велика саможертва, като поднесе живота си на кладата на освободителната борба; не – отвръщат социалистите, които търсят разрешение на социалния проблем по пътя на интернационализма, – той ни принадлежи, защото в основата на неговото мировъзнесение стои социалният идеал и цялото му творчество и дейност отразяват бунта срещу социалните неправди и копнеж по социална свобода, Ботев е социалреволюционер!
Трябва да се съгласим, че доскоро този суетен спор ако не оправдан, то той се явяваше все пак обясним. Защото бе време, когато доктрините и самият политически живот бяха изправили национализма и социализма, като две противоположни взаимноизклюващи се начала: националистическите възгледи бяха станали повече атрибут на привилегированите класи, които като консервативен елемент органически реагираха срещу всяка социалреволюционна повеля; чернотрудовият народ от своя страна чувствуваше, че трябва да води борба срещу този буржоазно-капиталистически национализъм, и вярваше че само по пътя на интернационалния марксизъм е възможно да се извоюва социалистическия идеал. Така борбата за по-сносни и по-човечни условия на живот придоби противонационален характер и се свърза с идеята за световна социална революция, а национализмът реагирайки срещу този антинационален дух на социалистическите тежнения, се отчужди от социалните повели на времето и стана синоним на консервативния капитализъм.
Така около социалния принцип и националната идея се формираха две враждебни една с друга сили, които разкъсаха единството на народите, нарушиха хармонията в организма на нациите и запълниха десетилетия от живота им със сътресения и кървави междуособици, които погълнаха несметни жертви в хора и в стопански и културни блага. При това при тази поляризация на социалното и националното начала повлече след себе си деградацията и на първото, и на второто от тях.
Социализмът от светла етична повеля се превърна в грубо-егоистичен класов и съсловен материализъм, разкъсващ свещената и неразривна връзка с нацията и нейния целокупен интерес. Национализмът от възвишена идея и съкровено съзнание за обща принадлежност и съдбовна свързаност с всички родни братя от една и съща кръв бе на път да се изроди в социално рушителен фактор, дигнал ръка срещу свещената борба на родните братя за хляб и труд.
Ето как идеята за нацията и тази на социалната правда, опълчени изкуствено една срещу друга от идеалистични държавнотворни стимули, грозяха да станат ферменти на бавното, но сигурно разложение на политическия живот на народите.
Но ето че стана чудо: от кървите и пожарищата на световната война народите излязоха изтерзани и разнебитени, но някак си по-калени и пречистени. Зад разкъсаните буреносни облаци се показа в туко-що разведреното небе нова дъга с цветовете на социализма и национализма, сплетени в едно! Така както след земетресения нейде в океана се появява нова земя, така изплува над политическия хоризонт след трусовете на световната война и следвоенните години един нов политически свят: един свят, който преодоля заблужденията, суетните борби и изкуственото раздвоение на миналото и отбеляза грандиозен прелом в политическото мировъзрение и държавното устройство.
В политическото съзнание на хората завладя мястото идеята за неразривната връзка на доскоро враждуващите начала на социализма и национализма.
Те не са и не могат да бъдат две различни и противоположни начала, а се обуславят едно друго и са рожби на една неделима идейна същност: чистият и истинският национализъм, който е призван да бди над целокупния интерес на нацията, не може да бъде майка за едни и мащеха за други родни братя.
Първият дълг на една национална власт е да създаде с цената на всички жертви възможност и на последния член на нацията да води достойно човешко съществуване, да се почувства зачетен гражданин на държавата. По този начин той би могъл да бъде обладан от висшето чувство на национална чест и достойнство и да допринесе според силите и дарбите си своята част от националното творчество и за величието на Родината.
Чистият и истински социализъм не бива да бъде класов или съсловен егоизъм и не може светотатствено да къса природната кръвна връзка със собствената нация, а съобразно с един естествен закон трябва да реализира социалния идеал преди всичко в рамките на националното общежитие.
Идеализмът остава еднакво ядка и звено на социалната и националната идея. В него те намират отново своята грандиозна синтеза, криеща неподозирани възможности за разцвет, благоденствие и държавно-политическа мощ.
И ние можахме да видим това ново политическо съзнание да търси и намира под една или друга форма своята реализация в политическия живот на народите и държавите. Ние станахме съвременници на един знаменателен процес на социалполитическо развитие на някои държави:
работничеството се отвърна от материалистичния марксизъм и понесе възторженото знаме на националния възход и величие, а трагедиите на буржоазно-капиталистическия свят приеха радикални и революционни ограничения на техните стари, зле разбрани привилегии, станаха в душата си сами работници и закрачиха гордо към изграждането на новата държава наред с работника, издигнат до равноценен член на народната държава.
Така бяха преодолени еднакво и безотечественият марксизъм и чорбаджийско-либералистичният национализъм и на тяхно място остана като единна и неразделна същност един нов социалреволюционен национализъм, който в рамките на нацията дава радикално разрешение на социалните проблеми. Две изкуствено отбити една от друга реки, текли много деситилетия в погрешни посоки, намериха отново своето общо русло, за да оплодотворят утрешното благоденствие на народите. Пред нашите очи се разиграва така един от най-интересните и епохални феномени в историческото развитие на народите.
Време е вече и у нас, в България, да се спори по-малко доктринерски за формата или външните белези на очакваната нова държава, да се покаже повече разбиране за същността на тази величава синтеза, която може да намери своята реализация съобразно с индивидуалните особености на народа в различна форма: демокрация или диктатура, социализъм или индивидуализъм – това не са вече дилеми, а лозунг, изпреварени от времето и лишени от съдържание! Да се спори схоластически за тях, значи да сме проспали епохалните времена на съвременното политическо развитие.
Единственото важно е да внедрим дълбоко в душите и сърцата си идеала на това ново политическо съзнание и да станем идеалисти в служба на нацията и социалните повели. Всичко друго е въпрос на подробности и то ще дойде тогава, рано или късно, от само себе си.
Ето как онова, което изкълчените форми на доктрината и заблужденията на политическата действителност в миналото ни караха да виждаме като несъвместимо противоречие в мирогледа и личността на нашия велик възрожденец Ботев, се слива в едно хармонично тяло, което прави творчеството, делото и саможертвата му и разбираеми и естествени.
Ние, Българите, трябва да бъдем горди, че в образа и делото на Ботев и плеядата други идеалисти от епохата на Възраждането сме дали на света предтечите на новия политически идеал.
Всички те, като пламенни и искрени националисти не можеха да не бъдат социалисти и обратното – в истинска идеалистична служба на социалния идеал и международната правда, те не можеха да нямат пред очи преди всичко собствения народ, като неделима общност и свещена социална задача.
Нека прочее се отдадем всецяло и искрено на този нов политически идеал, завещан нам още от епохата на нашето Възраждане!
